INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2018

Giuseppe Napolitano (Italy) | Джузепе Наполитано (Италия)

Един от съвременните поети на Италия, роден през 1949 г. в Минтурно. Живее във Формия, работи като културен оператор. Организатор на поетическия фестивал "Voci del Mediterraneo".

Сред последните му книги са: Vola alta, parola (2007); Via Crucis (2008); Antologia (poems 1967-2007, 2008); Medida de vida (2009); Ditet e Naimit (2009); Genius loci (poems to N. Soscia, 2009); Quadernetto (2010); A repentaglio (2015); Seminari di lettura (2015).

Джузепе Наполитано участва в десетки международни фестивали за поезия по света, превеждан на испански, френски, албански, английски, гръцки, арабски и др.

Giuseppe Napolitano was born in Minturno (Italy), in 1949. He lives in Formia, working as cultural operator. He also founded a collection of little books: "la stanza del poeta" (the poet's room) in which several writers of Mediterranean lands have been printed. He's the organizer of "Voci del Mediterraneo" poetry Festival in his region: south Latium.

Among his last publishings: Vola alta, parola (2007); Via Crucis (2008); Antologia (poems 1967-2007, 2008); Medida de vida (2009); Ditet e Naimit (2009); Genius loci (poems to N. Soscia, 2009); Quadernetto (2010); A repentaglio (2015); Seminari di lettura (2015).

His works have been translated into Spanish, French, Albanian, English, Greek, Arab and other languages.

 

Одисея

Без значение колко добре забавям пътешествието

и как спирката дава почивка,

да чакаш отново (не винаги лошо нещо)

откритото море – същински зов

на познанието – и ако Одисей приканва

към пътешествие, не можеш да откажеш

лудия устрем, който прави човека истински.

 

И тогава се гмурваш, опитваш се да достигнеш

колкото могат ръцете ти да те отведат до далечния бряг,

където се надяваш, че някой ще те чака.

 

Някой, който може да ти подаде честно огледало,

от което да поискаш пътеводна светлина:

кой е пътят за връщане у дома?

Спирката става дори по-лека,

ако вече мислиш за други разходки,

други пътешествия и фантазии –

търсиш, но не винаги пристигаш там.

Odyssey

No matter how good I am at pausing the trip

or how stopping grants rest

it’s waiting again (not always a bad thing)

the open sea – virtuous call

of knowledge – and if Ulysses calls

to journey you cannot refuse

the mad flight that makes a man true

 

And then you dive in, trying to reach as soon

as your arms will take you the faraway shore

where you hope someone will be waiting for you

 

Someone who can give you an honest mirror

from which you can seek guidance:

which way home?

the stop becomes ever lighter

if already you think about other walks

about other journeys and fantasies –

looking but not always getting there

Odissea

Per quanto riesca a sospendere il viaggio

– per quanto una pausa consenta il riposo –

ti aspetta di nuovo (e non sempre dispiace)

il pelago aperto (virtuoso richiamo

di conoscenza – e se Ulisse ti chiama

all’impresa non sai rifiutare

il folle volo che conferma l’uomo)

 

E allora tuffandoti cerchi di giungere

presto che puoi alla riva lontana

dove tu speri ti aspetti qualcuno

 

Chi possa darti uno specchio sincero

al quale chiedere lumi: la via

per tornarmene a casa qual e?

e ancora e ancora piu lieve e la sosta

se gia ripensi ad altri cammini

ad altre imprese ad altre finzioni

di te che cerchi e non sempre poi arrivi

 

5 септември

Сега идваш и чакането това с години

ме подлъга да повярвам, че мога дори да мина

без теб като облекчавам мечтите си на хартия,

сега отваря крехка бариера пред мен,

която ми предлага нещо повече от отвъд самата мен.

 

Ще прекарам време да оправя грима си

и да ти представя новото си аз

без игри с по-привлекателна маска

както при необичайни обстоятелства,

но аз ще бъда готова, когато –

и не искам да чакам повече

– ме помолиш да те хвана за ръката,

ако искаш да те водя,

и ръката ми ще ти дава увереност

и ще укрепва в твоята.

 

Сега ето защо денят има като че ли чувство

на другост, което не е там, но

като че ли е,

като че ли това, което беше преди, не беше там

– това дете ли е?

September 5

Now you’re coming and the waiting that for years

fooled me into believing that I could even do

without you, appeasing my dreams on paper,

now opens a frail barrier before me

proposing to me a beyond past myself

 

It’ll take time to fix my makeup

and introduce a new myself to you

without tricks with a more attractive mask

as in unusual circumstances

but I’ll be ready when –

and I don’t want to wait any longer

– you ask me to take you by the hand

If you want me to guide you

and my hand will give you confidence

and grow stronger in yours

 

Now here’s why a day has as if a sense

of otherness that isn’t there but it’s

as though it were

as if before what was there wasn’t there

– is this a child?

5 SETTEMBRE

Ora vieni e l’attesa che per anni mi illuse

che di te potessi anche fare a meno,

trastullando i miei sogni sulla carta,

ora mi schiude un fragile baluardo

proponendomi un oltre oltre me stesso

 

Ci vorra tempo per rifarmi il trucco

e come nuovo presentarmi a te,

senza trucchi con la maschera piu bella

come nelle circostanze eccezionali

ma saro pronto quando –

e non voglio aspettare piu a lungo

– mi chiederai di prenderti per mano

se vorrai che ti guidi

e la mia mano ti dara fiducia

piu forte nella tua

 

Ora ecco perche un giorno ha come il senso

di altro che non c’e ma e come se ci fosse

come se prima quel che c’era non ci fosse

– e questo un figlio?

 

Завръщане в Сет

Белите коне на Камарг

те поздравяват и ароматните храсталаци

от разлюляни от вятъра треви, боровете

на „Mas de Suede“ също те поздравяват

и изкривените обляни от слънце лозя.

 

Без теб Сет тъне в тъга

като двете магаренца

на непринудените снимки,

щракнати в прозаичната задуха на уморителен ден.

 

Скалистите хълмове те приветстват

и полята, където времето е спряло,

шарените тълпи от туристи

на почивка те посрещат

и ведрите лица на местните хора

в часовете на сиеста в селцата:

 

това е постоянен въпрос към теб:

къде си, защо не си тук?

Без теб Сет изглежда малко по-тъжен.

Return to SÈTE

The white horses of the Camargue

greet you and the fragrant garigue

of wind-swept grasses, the pines

of the “Mas de Suède” also greet you

and the contorted sun-drenched vines

 

Without you Sète is cloaked in sadness

like the two little donkeys

in the candid photographs

taken in the unpoetic mugginess of a tiring day

 

Rugged hills greet you

and fields where time is suspended

the hordes of vacationing

multihued tourists greet you

and the serene faces of the locals

at siesta time in the small villages:

 

it is a continual addressing to you:

where are you why aren’t you here?

without you Sète seems a little sadder

RITORNO A SÈTE

Ti salutano i bianchi cavalli

di Camargue e la garriga odorosa

di erbe nel vento, ti salutano

i pini del “Mas de Suéde”

e le vigne contorte nel sole

 

Senza te Sète ha un’aria un po’ triste

– come quella dei due somarelli

fotografati a sorpresa nell’afa

impoetica di un giorno che stanca

 

Ti salutano brulle colline

e campagne ove il tempo è sospeso,

ti salutano le frotte in vacanza

dei turisti multicolori

e le facce serene dei paesani

nella siesta dei borghi:

 

è un continuo rivolgersi a te:

dove sei perché non ci sei?

senza te Sète ha l’aria più triste.

 

Една последна цигара

Скъпи Микеле – както веднъж някой написа –

казваш, че си загубил

малко живот и нещо повече: помисли

колко красиво е и ще бъде да загубиш

отново, за да намериш в края на

друга житейска пътека слънцето

(е, не непременно утрешната зора)

да топли тези студени дни

и да дава сила на тези, които се чувстват изцедени.

Скъпи Микеле – бих искал да заплача

с теб, но ти не плачеш сега,

въпреки че трябва да признаеш загубата

на карти и (за нещастие)

малко в любовта (но хората казват друго),

докато хващаш пеперуди и харчиш

също понякога стотинки

за сандвич или за малко вероятната последна

цигара, което ще бъде твой успех.

Тогава се смея сърдечно с теб

и се връщам към времената, когато давахме

нещо, което мислехме за дадено,

и когато изчезнеше, ние оставахме сериозни

и знаехме, че от тези моменти

винаги излизахме със съзнанието

(неизбежно) кои трябва да бъдем

– като се изкатервахме до доброто, истинския вид,

разкрито накрая в разтворена ръка.

One Last Cigarette

Dear Michele – as someone once wrote –

you say you have lost

some life and a bit more: think

how beautiful it is and it will be to lose

again to find at the end of an alley

from another life, the sun (well,

not necessarily the dawn of tomorrow)

warming these cold days

giving strength to those who feel drained

 

Dear Michele – I’d like to cry

with you but you are not crying now

even though you must admit losing

at cards and (unfortunately)

a little at love (but people say otherwise)

catching butterflies and wasting

cents too sometimes

for a sandwich or for the unlikely last

cigarette that would mark a success of yours

 

Then I laugh heartily with you

going back to all the times we gave

something we had for granted

and when it vanished we kept a straight face

and we knew that from those moments

we always came out aware of being

(inevitably) who we had to be

– as we climbed up to goodness, the true kind

revealed at last in a stretched hand

A Michele Lepore

Caro Michele – come scrisse una volta

qualcuna – che ti sei perso dici

un po’ di vita e un po’ di più – rifletti

su quanto è bello e sarà bello perdere

ancora per avere in fondo al vicolo

di un’altra vita il sole (oddio non quello

dell’avvenire necessariamente...)

che riscalda le giornate anche se fredde

che dà forza a chi non se ne sente più

Caro Michele – mi vorrei mettere a piangere

insieme a te ma tu non piangi adesso

malgrado riconosca di aver perso

al gioco e pure un po’ (malauguratamente)

in amore (nonostante si dica il contrario)

acchiappando farfalle e sprecando

i centesimi a volte anche quelli

per un panino o l’improbabile ultima

sigaretta che segnasse un tuo traguardo

 

Allora insieme a te rido di cuore

ripensando a quante volte abbiamo avuto

la certezza di un possesso poi svanito –

e ce ne siamo fatti belli in faccia al mondo

e sapevamo che da quei momenti

uscivamo sempre consapevoli di essere

(inevitabilmente) chi si doveva essere

– nella scalata al bene quello vero

da scoprire infine in una mano tesa

 

Защо утре не знае за утре

Колко години и колко ли още

ще се укорявам, че не съм пораснал

достатъчно, за да бъда човек?

Ако ти си човек –

колко начина има такъв да останеш

и за това хорското признание да чуеш?

Но най- важното е човек да се запазиш:

може би в една следа повярвал

и назад, по стъпките вървейки,

да пристигнеш (hic optime manebimus)

там, където винаги

една черешова градина цъфти,

 

в рай незаслужен и възстановен.

Аз най-сетне трябва да призная

и то само миг преди да сгреша –

заблуда недопустима е да вярваш, че

невредим можеш да останеш,

когато със сътворението на нов идеал

започнеш ти да се сражаваш.

 

Така твоите стъпки във вятъра

се отпечатват,

а ти самият -

глас на облаците плачещи ставаш.

So that tomorrow won’t taste of tomorrow

How many years – for how long will I still

reproach myself for having grown

less than I should have

to be called a man: if this is a man

 

how many ways there are to be one

and to feel people say it – but it’s more

and more important to remain among men

trusting in a trail – maybe

walking backward in the footprints

to arrive (hic optime manebimus)

where the cherry garden is always in flower

 

undeserved paradise lost and found

which I should at last recognize

just a moment before I’m wrong

what an unbelievable mistake it is to believe

that I could get away with confronting myself

with the genesis of a new ideal

 

so you imprint your steps on the wind

and you’re the voice of crying clouds

PERCHÉ DOMANI NON SAPPIA DI DOMANI

how many years – quanto ancora

starò a rimproverarmi per essere cresciuto

meno di come avrei dovuto per essere

detto un uomo :se questo è un uomo –

 

quanti modi ci sono per esserlo e per

sentirselo dire – ma importante ancora

di più è rimanere tra gli uomini

confidando in una traccia – magari

camminando a ritroso dentro l’orma

fino a giungere (hic optime manebimus)

dove il giardino dei ciliegi è sempre in fiore

 

immeritato eden ritrovato

del quale infine riconoscere almeno

un momento prima di sbagliare

quale errore incredibile sia credere

di potersi impunemente misurare

con la genesi di un nuovo ideale

 

ma tu calchi nel vento i tuoi passi

e sei voce di nuvole in pianto

 

Отговорът, дъще моя

Ако всъщност Боб те попита:

„Колко време ще ти е нужно,

за да станеш човек?”

А ти отговор нямаш,

или пък е грешен –

това е изгубено време

точно тогава,

когато трябва то да е твое изцяло.

Даже и вятъра да гониш,

когото можеш дори и да стигнеш.

(А сега, опитай се съдбата си

да превъзмогнеш...)

 

Завинаги млад, докато ти си до мене,

ще следвам опита

от твоите години достигнат.

И рано или късно готов ще бъда

кръгозора да ти подаря,

от който все още

ти отговор нямаш.

 

Точно както една жена, дъще,

която знае, че не е лесно с уловки

хода на нещата променен да бъде,

тогава, когато враждебният свят

пред очите на растящо дете се разкрива.

А тя няма какво да друго очаква

и няма в какво друго да вярва

освен само на себе си.

The Answer, My Daughter

If actually Bob asks – how long

“how long you need to be a man”

you haven’t got an answer and it’s not true

it is blowing in the wind – you just lost it

in spite of the time you still had

to chase the wind itself and make it yours

(now try to force your fate…

 

Forever young – as long as you’re next to me

I’ll follow the apprenticeship of your years

and sooner or later I’ll be ready to give you

the horizon that doesn’t answer to you yet

 

just like a woman know, my daughter

that it’s not easy to alter the course of events

with your wiles

 

if a hostile world appears

before your eyes, those of a growing child,

you only have to wait

you only have to believe – in yourself

LA RISPOSTA, FIGLIA MIA

E se Bob ancora chiede quanto tempo

quanto tempo ti ci vuole ad essere uomo

non hai pronta la risposta e non è vero

che se l’è portata il vento – l’hai perduta

quando ancora avresti avuto tutto il tempo

di rincorrere anche il vento e farla tua

(ora provaci a forzare la tua sorte

 

per sempre giovane finché mi sei accanto

seguirò l’apprendistato dei tuoi anni

e presto o tardi sarò pronto a regalarti

l’orizzonte che non ti risponde ancora

 

proprio come una donna figlia mia

sappi che non è facile: non cambiano

le tue moine il corso degli eventi

 

se davanti un mondo ostile si presenta

agli occhi tuoi di bambina che cresce

e non ha che da aspettare

e non ha che da credere – in sé

© 2018 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив