BorceSlikaOva

Borche Panov (North Macedonia)

Борче Панов е роден в Радовиш, Република Северна Македония. Завършил е Филологическия факултет в Скопие. Член е на Дружеството на писателите на Македония от 1998 г. Неговата поезия е включена в много антологии и панорами на съвременната македонска поезия, както и в четиридесетина антологии, алманаси и прегледи на световната, европейската и балканската поезия. Превеждан е на английски,немски, китайски, руски, украински, български, каталонски, словенски, сръбски, френски, испански, датски,  албански и монголски език.

През 2016 г. излезе от печат двуезичният сборник с поезия на Панов на български и македонски език – Частици хематит, през 2017 г. неговата поетична книга Вдах – на словенески език, а през 2018 г. и книгата Бријање балона – на сръбски език, издание на УКС Сърбия. През 2021 г. излезе английската му кника Подземно Јаболко – Демер прес, Нидерландия, и най-новата му поетична книга Соба на моите временски зони.

Борче Панов е носител на международни награди, сред които Световна награда за поезия Сахито 2021, Европейска награда за поезия Premio Mondiale “Tulliola- Renato Filippelli” в Италия за книгата му Balloon Shaving (2021), Международната награда “City of Galateo-Antonio De Ferrariis” (Рим, 2021), Premio “Le Occasioni” в Италия (сред 662 участници). Също така е носител на голямата литературна награда „Предраг Матвејевиќ“ в Загреб сред 100 писатели от бившите югославски републики за творби, писани през 2018, 2029 и 2020 г.

Borche Panov was born on September 27, 1961 in Radovish, The Republic of North Macedonia. He has been a member of the “Macedonian Writers’ Association” since 1998. He has published: a) poetry: “What did Charlie Ch. See from the Back Side of the Screen” (1991), “Cyclone Eye” (1995), “Stop, Charlie” (2002), “Tact” (2006), “The Riddle of Glass” (2008), “Basilica of Writing” (2010), “Mystical Supper” (2012), “Vdah” (The Breathe of Life) (2014), “Human Silences” (2016), “Uhania” (2017), “Shell” (2018), “A Room of my Time Zones” (2021); and several essays and plays: “The Fifth Season of the Year” (2000), “The Doppelgänger Town” (2011), “A Dead-end in the Middle of an Alley” (2002), “Homo Soapiens” (2004), “Catch the Sleep-walker” (2005), “Split by its own Nose” (2006), and “Summertime Cinema” (2007). He has also published poetry books in other languages: “Particles of Hematite” (2016 – in Macedonian and Bulgarian language, published in Bulgaria), “Vdah” (2017 – in Slovenian, published in Slovenia), “Balloon Shaving” (2018 – Serbian, published in Serbia), “Fotostiheza” (“Photopoesis, 2019 – Bulgarian, published in Bulgaria), “Blood that Juggles with 80000 Thoughts” (2021 in Croatian, published in Croatia), “Underground Apple” in Arabic language published in United Arab Emirates in 2021 by Rawashen Publishing House, and “Underground Apple” in English language (translated by Daniela Andonovska-Trajkovska) and published in Netherlands by Demer Press in 2021, “Dandelion Cadence” (co-author) published in India (2021). His poetry was published in a number of anthologies, literary magazines and journals both at home and abroad, and his works are translated into English, Ukrainian, Slovenian, Bosnian, Serbian, Croatian, Bulgarian, French, Catalonian, Mongolian, Uzbek, Albanian, Romanian, Polish, Italian, Arabic, Vietnamese, Chinese, and Danish language.

Panov works as a Counselor for Culture and Education at the municipality of Radovish, and he is also Arts Coordinator for the “International Karamanov’s Poetry Festival”, held in Radovish annually (the first edition of the festival was in 1967).

He has won several literary awards such as: Premio Mondiale “Tulliola- Renato Filippelli” in Italy for his book “Balloon Shaving” (2021), International Award of Excellence “City of Galateo-Antonio De Ferrariis” (Italy, Rome, 2021), Premio “Le Occasioni” in Italy (among 662 participants), and Sahitto Literary Award 2021 (the first awarded among several distinguished and famous authors who have received important literary awards such as Nobel Prize and Pulitzer Prize), and “Predrag Matvejevic” in Croatia for his book “Balloon Shaving”.

ВЪЗХВАЛА НА ЛУДОСТТА И НА ХОРМОНИТЕ ГРЕЛИН И ЛЕПТИН

Държа небето с връвчица като балон с хелий

На него пише „Слава на глупостта!“

Дишам под скафандър сред вируси

а Лудостта държи игла

и изнася реч

пред захарната вата в другата ми ръка

с розов червей защото и вълната е розова

пред секундантите с бели ръкавици,

управляващи жълти скутери, побягнали от лудницата

пред лястовичките на идната пролет

натъпкани като барут в ръкава на миграцията

и имиграцията на цели народи

пред сенките на нощта които се препъват

от синтаксиса на меридианите

за да преместят времето

преди Грелин – хормона на глада

който надува стомасите на децата-скелети

и хормонът на липсата на апетит – Лептин

който изяжда захарта в кръвта на гладните хора

Моята лудост държи реч на върха на иглата

на която ангелите танцуват с превързани очи

и умувам с четиримата ездачи на апокалипсиса

дали трябваше да ги назовем

на хормоните на ситост и глад

и дали белият от четиримата конници

ще посее зърно на игления връх

Глупостта ми държи реч

пред безвремието, което бърчи чело между веждите

и наводнява деня ни с непълно съществуване

в реалност, в която двете ни ръце

помитат улицата с брадите на боговете

които са запълнили празнините в нас

в играта на сенки в един град

смазан от ръцете, падащи от небето като бомби

Моята лудост държи реч пред метачите на улиците

полиращи мрамора, в който се оглеждат екзорсисти

политици, пилоти, психоаналитици, ватерполисти,

доносници, статисти, еколози,

адвокати, извършители, тоги, облечени като съдии

и артисти, които разхождат театърчето си като кученце

което с розовото си анусче

под високо вирнатото опашленце казва истината

че бъдещето скоро ще се върне при нас

като свръхзвуков самолет

който изведнъж ще изникне в средата на небето

и от него ще падат шарени клоуни

и небето ще бъде чисто като сълза, пролята от радост

и ще се размахва ли размахва тази високо вирната опашчица

и ще говори ли говори нахално това безсрамно розово анусче

пред всички техни клиенти, статисти за хамбургери и природозащитници

които бързо-бързо влизат в един свръхзвуков влак

с рекламата, която издиша като пробита въздушна стена

и ни казва: пссст, тишина, моля

Моята Лудост говори

на един коминочистач, за който не се знае дали той

или сянката му мига с очите му в един прекрасен ден

на жираф, който ни казва Не тъпчете тревата

и съседката, която простира дъжда на жиците

за да пресуши нивото на лудото Северно море

и сред Дам-а[1] в Ротердам на Еразъм

му казва: хайде пак да пляскаме с ръце, да живеем напълно

и да пием и ядем от дървото на доброто и злото

което днес е гигантска природозащитна реклама

като въздушна стена в средата на небето

и ни казва: псссст

 

Превод – Гергана Златкова

[1] Игра на думи: Дам- Ротердам

Дам- „Язовир“

IN PRAISE OF FOLLY AND THE HORMONS GHRELIN AND LEPTIN

I hold the sky with a string like a helium balloon

“In Praise of Folly” it is written on it

I breathe under a hazmat suit in the middle of viruses

and The Folly holds a needle

while holding a speech

in front of the sugar wool in my other hand

with a pink worm, because the wool is pink too

in front of the seconds with white gloves

that drive yellow scooters escaped from a madhouse

in front of the swallow of the future green places

charged like the bullet of the migration with gun powder

and immigration of people

in front of the shadows of the night that stumble

from the syntax of the meridians

in order to move the time

in front of Ghrelin – the hormone of hunger

inflating the stomachs of the skeleton children

and Leptin – the hormone of inappetence

eating the sugar in the blood of the hungry people

My Folly is holding a speech on the top of the needle

over which the blindfolded angels are dancing

and I argue with the four riders of the apocalypse

whether she should name them

after the hormones of appetite and inappetite

and whether the white rider

will sow grains on the top of the needle too

My Folly is holding a speech

in front of the storm that twitches its muscles between the eyebrows

and floods our day with unreal existence

in a reality in which our two hands

are sweeping the street with the beards of the Gods

that have fulfilled our gaps

in a shadow play in the city

crushed from the hands that fall from the sky like bombs

My Folly is holding a speech in front of the street sweepers

that polish the marble in which exorcists have their reflections

politicians, pilots,

psychiatrists, water polo players,

informers, statists and ecologists,

lawyers, prosecutors, court dresses dressed up in judges

and artists who walk their theatre like a little dog

that with its pink little anus under the upright tail

speaks the truth

that the future will return to us from the future

like supersonic airplane

that will suddenly stop in the middle of the sky

and will drop colored clowns

and the sky will be clear like a tear shed from joy

and that upright tail will be wagging

and that shameless little anus will talk insolently

in front of their clients, hamburger statists and ecologists

that enter with high speed in a train that is faster than the sound

with a commercial that ruffles like a pierced air wall

and says to us

hush, be quiet, please

My Folly is talking

to a chimney sweeper for whom we cannot say

whether he or his shadow blinks with the eyes of a beautiful day

to a giraffe that says Don’t walk on the grass

to the neighbor that hangs the rain along the cloth lines

in order to dry the level of the mad North Sea

and in the middle of Dam in Rotterdam of Erasmus

it says to him let’s clap our hands again, to live to the fullest

and to drink and to eat from the tree of the good and the evil

that serves as a gigantic ecological commercial

like an air wall in the middle of the sky

and says to us

hushhhh

Translated by Daniela Andonovska Trajkovska

ПОФАЛБА НА ЛУДОСТА И ХОРМОНИТЕ ГРЕЛИН И ЛЕПТИН

Го држам небото на конец како балон со хелиум

на него пишува Пофалба на лудоста

дишам под скафандер среде вируси

а Лудоста  држи игла

и држи говор

пред шеќерната волна во мојата друга рака

со едно розово црвче оти и волната е розова

пред секундите со бели раквици

што возат жолти скутери побегнати од лудница

пред ластовичките на идните зеленила

набиени како барут во чаурата на миграцијата

и емиграцијата на цели народи

пред сенките на ноќта што се сопкаат

од  синтаксатa на меридијаните

и го поместуваат времето

пред хормонот на глад Грелин

што им ги дуе стомаците на децата скелети

и хормонот за ситост Лептин

што им го јаде шеќерот во крвта на гладните

Лудоста моја  држи говор од врвот на иглата

врз  кој танцуваат ангелите со превез на очите

и се убедувам со четирите јавачи на апокалипсата

дали да ги именува по имињата

на хормоните за ситост и глад

и дали белиот од четирите  коњаници

ќе посее жито и на врвот од иглата

Лудоста моја  држи говор

пред невремето што си ги грчи мускулите помеѓу веѓите

и ни го поплавува  денот со непотполно постоење

во една реалност во која нашите две раце

ја метат улицата со брадите на боговите

што ни ги пополниле празнините

во играта со сенки во еден  град

искршен од рацете што паѓааат како бомби

Лудоста моја  држи говор пред уличните метачи

шго го полираат мермерот во кој се огледуваат егзорцисти

политичари, авијатичари, психоаналитичари, ватерполисти,

денунцијанти, статисти и екологисти

адвокати, извршители, тоги облечени во судии

и артисти што го шетаат  своето театарче ко кученце

коешто со своето розево чмарче

под високо кренатото опавче ја зборува вистината

дека набргу од иднината ќе ни се врати иднината

како суперсоничен авион

што одеднаш ќе застане среде небото

и од него ќе паѓаат шарени кловнови

и небото ќе биде чисто како солза радосница

и ќе мавта ли мавта тоа високо кренато опавче

и ќе зборува ли зборува тоа бесрамно чмарче

пред сите нивни клиенти, хамбургер статисти и екологисти

кои брзо брзо влегуват во еден воз побрз од звукот

со една реклама што пука како пробиен воздушен ѕид

и ни вели пссст, ве молам за тишина

Му зборува Лудоста моја

на еден оџачар за кој не се знае дали тој

или неговата сенка трепка со очите на еден убав ден

на една жирафа што ни вели Не гази ја тревата

и на комшивката  што го закачува дождот на жиците

за да се исуши нивото на  лудото Северно Море

и среде Дам во Ротердам на Еразмо

му вели ајде пак да плескаме раце, да живееме потполно

и да пиеме и да јадеме од дрвото на доброто и злото

коешто денес е гигантска еколошка реклама

како воздушен ѕид среде небото

и ни вели  псссст

СТАЯТА НА ЧАСОВИТЕ МИ ЗОНИ

моята стая отъпква отъпква

прави лицеви опори

задъхана компресира

защото не може да спи

защото е променила няколко часови зони,

далече от дома,

отъпква отъпква – уплътнява почвите в основите

да построи собствена къща

да избяга през прозорците

да тича с дърветата и дъждовете

да отиде в цирка, да се хване за ръка с джуджето Джордж

да се върти и обикаля сивата въртележка на света

да хване летящия трапец

да направи салто мортале и да преодолее страха си

където ще изпусне влака на своя ден

и самолета на мечтите

където няма да се случи друг катаклизъм

или да я вербуват в някаква безсмислена война

или да умре някой, когото обичаме

отъпква отъпква

и компресира на молитвата в темела на вярата

че всичко ще бъде както трябва

че ще дишаме чист въздух

че никой политик няма да развали мечтите ѝ

че няма да се парализира след ваксинация

стаята ми се сплеска задъхана

от правене на лицеви опори

за да понесе всички кошмари на улицата

улицата с подута вена, напукана от хероин

която с бялото на очите убива гимназисти

лесно като в компютърна игра

или карикатура с Road Runner – тази луда улица

отъпква отъпква моята стая

свива се задъхва се сън не може да я хване

надява се надява се

че няма да умре в някой старчески дом

обитаван от хлебарки

които дори през деня раздвижват тъмнината на нощта

стаята ми бяга бяга

от една часова зона в друга

на място, където злото, което се случило, все още не се е случило

стаята ми свива пресова

и набива всички добри моменти

в темелите на утрешния свят

и се моли да не се случи това, което някъде вече се е случило

което някъде вече се е случило

Превод – Гергана Златкова

A ROOM OF MY TIME ZONES

my room is stamping stamping
making push-ups
panting panting
because she can’t sleep
because she has changed many time zones
far away from home,
she is stamping stamping – compressing soil under the foundations
in order to build herself a house
in order to escape from the windows
to run with the trees and the rain
to go to the circus, to go hand in hand with George, the dwarf
to spin and to trek the grey merry-go-round of the world
to catch the flying trapeze
to make salto mortale and to survive from its own fear
that she will miss the airplane of his dream
that another cataclysm will not happen again
or that she could be recruited in a senseless war
or that someone we love will die
she is stamping stamping
and compressing the prayer in the foundation of the conviction
that everything will be as it should be
that we will breathe clean air
that there will not be a politician who will ruin her dreams
that she will not be paralyzed after taking a vaccine
my room is panting panting
making push-ups
in order to bear all the nightmares of the street
the street with a bulging vein cracked by heroin
and with the eye apples that kill high school children
with such an ease as in a computer game
or a cartoon with the Road Runner – that mad street
my room is stamping stamping
panting panting because she can’t sleep
she hopes she hopes
that she will not die in a retirement home
inhabited with cockroaches that even in daytime bustle the gloom of the night
my room is running running
from a time zone to another
at a place in which the evil that had happened, had not happened yet
my room is panting panting
and is compressing all good time
in the foundations of the world of tomorrow
and she prays for the moment
that had already happened somewhere never to happen again

 

Translated by Daniela AndonovskaTrajkovska

СОБА НА МОИТЕ ВРЕМЕНСКИ ЗОНИ

мојата соба ступка ступка

прави склекови

збива збива

оти не ѝ се спие

оти промени повеќе временски зони

далеку од дома,

ступка ступка – набива земја во темелите

за да си изгради своја куќа

за да побегне низ прозорците

да трча со дрвјата и дождовите

да оди на циркус, да се фати за раце со џуџето Жорж

за да го сврти и прошара сивиот рингишпил на светот

да се фати за летечкиот трапез

да направи салто мортале и да го преживее својот страв

дека ќе го испушти возот на својот ден

и авионот на својот сон

дека нема да се случи уште една катаклизма

или да ја регрутираат во некоја бесмислена војна

или да умре некој што го сакаме

ступка ступка

ја набива молитвата во темелот на уверувањето

дека сè ќе биде како што треба

дека ќе дишеме чист воздух

дека нема некој политичар да ѝ ги урне соништата

дека нема да прими вакцина од која ќе се парализира

збива збива мојата соба

прави склекови

за да ги издржи сите кошмари на улицата

улицата со набабрена вена напукана со хероин

која со белките на очите убива средношколци

со леснотија како среде комјутерска игра

или цртан филм со птицата итрица – таа луда улица

ступка ступка мојата соба

збива збива оти не ја фаќа сон

се надева се надева

дека нема да умре во некој пензионерски дом

населен со лебарки

што и дење го раздвижуваат мракот на ноќта

бега бега собата моја

од една во друга временска зона

каде што сè уште не се случило злото што се случило

збива збива

и сето добро време го набива

во темелите на утрешниот свет

и се моли да не се случи тоа што некаде веќе се случило

што некаде веќе се случило

СЛЪНЦЕ

слънце слънце

в безброй възли главата ми завързваш

когато е най-тъмно

и когато издърпвам най-дългия край на тъгата,

пак теб развързвам

слънце слънце

ще има ли достатъчно бримки от дни и нощи,

за да не разплетем докрай писмото,

в което се въплътихме

още колко ли бримки от сянката ми

ще разплетеш дорде не стана

като онзи лъч, с който дойдох на света

слънце слънце

накрая разнеси пепелта ми в безкрая

и остани да пламтиш

с чистия невидим пламък на душата

бъди светлина, която не се гледа,

но без която щяхме да сме слепи

и завържи сеи във възлите на моите думи

о слънце слънце

Превод – Наталия Недялкова

SUN

Sun oh Sun

in countless knots you entangle in my head

and in the gloom

when I pull out the longest thread of the sorrow

you are the one that I untangle, again

Sun oh Sun

Will there be enough stitches of days and nights

to prevent unknitting the writing

in which we have embodied ourselves

How many stitches will you unravel

out of my shadow to turn me into a ray

like the one with which I have come to the world

Sun oh Sun

will you blow my ashes in the infinity at the end

and will you keep blazing

with the pure and invisible flame of my soul

be a light that cannot be seen

but without which we would have been blind

and interweave with the knots of my words, too

Sun oh Sun

Translated by Daniela Andonovska Trajkovska

СОНЦЕ

сонце сонце

в безброј јазли во главата ми се изврзуваш

кога е најтемно

и кога најдолгото крајче на тагата го потегнувам

пак тебе те разврзувам

сонце сонце

ќе има ли доволно котелци од денови и ноќи

за да не го разнижеме докрај писмото

со кое се овоплотивме

уште колку ли котелци од сенката моја

ќе разнижеш сѐ додека не станам

како оној зрак со кој дојдов на светов

сонце сонце

на крај раздувај ја пепелта моја в бескрај

и остани да пламтиш

со чистиот невидлив пламен на душава

биди светлина што не се гледа

но без која ќе бевме слепи

и заврзи се и в јазлите на зборовите мои

о сонце сонце

ТАТУИРАНО МОРЕ

Вуйчо ми се завърна от казармата с татуирано море върху гърдите,

над него имаше жена с рибя опашка,

каза, че се нарича сирена,

но не миришеше на риба, а на подмишница,

а под морето – котва.

Видяха от него и моите братовчеди – млади борци,

татуираха морета върху бицепсите си,

там постоянно се издигаха морските вълни,

а когато се бореха, казваха, че е морска буря.

Това беше морето в моето семейство.

Когато за първи път влязох в истинското море,

вълната ме вдигна, а аз с гръб към нея

си мислех, ще изтичам към сушата,

но тя ме изхвърил върху камъните.

И дълго плетох синджир от пясък

и чаках това синьо море да повлече моя синджир.

Но разбрах, че времето на любовта е капка,

която копнее за своя океан.

Превод – Наталия Недялкова

ТЕТОВИРАНО МОРЕ

Вујко ми се врати од војска со тетовирано море на градите,

над него имаше жена со рибина опашка,

рече дека се вика сирена,

но не мирисаше на риба туку на мишка,

а под морето – сидро.

Видоа од него и моите братучеди – млади борачи,

си истетовираа мориња на бицепсите

и постојано на нив ги разигрува морските бранови,

а кога се бореа велеа дека се морска бура.

Тоа беше морето во моето семејство.

Кога првпат влегов во вистинско море

ме дигна бранот, а јас со грб кон него –

си мислев ќе истрчам на копното,

но тоа ме плесна на камењата.

И долго плетев синџир од песок

и чекав тоа сино море да го повлече синџирот мој

и сфаќав дека времето на љубовта е капка

која  копнее по својот океан.

ЛОВ НА ФАЗАНИ

Най-напред се правят фунии от хартия,

после на дъното им се слага по едно царевично зърно.

Сутрина се оставят сред детелини

и тихичко се изчаква работата да се опече.

Между годишните кръгове на нощта и деня, зората

накрая блика, а фазаните чуруликат в росата.

Когато любопитството и гладът ги събере,

това е мигът, който се чака, а погледите

са в посока към носа на трикракото куче.

Фазаните тогава протягат клюновете си

към зърното на дъното, a когато го клъвнат,

повдигат главите си с белите фунии

и слепи и объркани стоят сред детелините.

Това е моментът,когато се ловят с голи ръце,

та се питам колко често и ние така

заслепени, хванати в капан сме били,

а измамата на дявола ни е стегнала в примка.

Превод Наталия Недялкова

ЛОВ НА ФАЗАНИ

Дудучиња од хартија најпрвин се прават,

потоа по едно зрно пченка на дното се става.

Изутрина се оставаат во детелината

и со тишината се чека и пека.

Помеѓу годовите на ноќта и денот, зората,

накрај блика, а фазаните чуруликаат во росата.

Кога љубопитството и гладот ќе ги збере,

тоа е мигот што се чекаше, а погледите

во правецот на носот од песот на три нозе.

Фазаните ги вовлекуваат тогаш клунчињата

по зрното на дното, a кога ќе го колвнат,

ги подигнуваат главите со дудучиња бели

и слепи и збунети среде детелината стојат.

Тоа e мигот кога со голи раце се ловат,

па се прашувам колку често и ние така

заслепени в стапица вкочанета сме биле,

а помамата на ѓаволот нè стегнала в јамка.