Златомир Златанов

Снишените скали – статуя на прилеп,
в чийто скут морският фар си спомня
заседналия кораб в плитчините
и тъй се превръща в спасителна светлина
на един плач, който служи на бъдещи катастрофи
от нескончаемо мъжество.
От двете страни – тъмните пясъци с мекотели гърди,
където лодките се забавляват в безопасност
на нощните плажове.
Ти си тук,
в трюмовете на сърцето вече нахлува вода
и как над подводния живот
ще запазиш гласа си, отглас в прибоя,
образа на една борба с изтъняващи въжета,
образа на две тънки плитки в косата с медночервен отблясък
на момичето, което се надява да се спаси с плуване
в лунния прилив.
Примигва морският фар в ущърб на нощта:

предупреждението само е вечно.

Сигналът, който полепва по хоризонта
и преследва забравата от страха,
опиянението на пясъка под телата от изтекла любов,
дюните от преситени ветрове –
само този сигнал:

предупреждението само е вечно.

Ти мислеше, че е възможно
подновяването на пристанищното лекомислие в гърдите,
пребоядисването на татуировките в избледнялата кожа,
скришната размяна на онемелия от самотност папагал
с нова птица –
да усили вчерашния ти глас с вечно юношески слова.
Гледай, фарът те предупреди в мъглата:

предупреждението само е вечно.

Срещу стълбата, опряна о прасковото дръвче –
раковините на палеолитния студ,
срещу помургавелите прасци на нозете,
нагазили в минералния извор с инстинкта на древна тракийка,
срещу двете плитки в косата, жилки на червената мед –
опустошението на нощните плажове.
А сигналът е същият:
вечното предупреждение
от единия живот към другия,
от единия бряг към надеждата.
Ти го видя
с разядени от солените пръски очи,
този сигнал
в спасителен ущърб на нощните плажове, на морето.