INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2019

Nikola Madzirov (North Macedonia) | Никола Маджиров (Северна Македония)

Никола Маджиров (поет, есеист, преводач) е роден през 1973 г. в гр. Струмица, Р. Македония. Неговата поезия е преведена на трийсетина езици. За стихосбирката „Заключени в града” (1999) той получава наградата за дебютна книга Студентско слово, а за „Някъде никъде” (1999) – наградата Ацо Караманов. За поезията от поетичната книга „Преместен камък” получава източноевропейската награда Хуберт Бурда и най-престижната македонска поетична награда Братя Миладинови на Стружките вечери на поезията, през 2007 г. През 2016 г. той получава наградата Xu Zhimo Silver Leaf за европейска поезия в Кингс Колидж, Кеймбридж. По поезията на Никола Маджиров са снимани късометражни филми, а по негови стихове музика е композирал  авангардният американски джаз-композитор Оливър Лейк, сътрудник на Бьорк, и на Лу Рийд. Никола Маджиров е един от координаторите на международната поетична мрежа Lyrikline. Бил е участник на множество интернационални поетични фестивали и лауреат на няколко международни признания и стипендии:  International Writing Program (IWP) - University of Iowa, DAAD в Берлин, Marguerite Yourcenar във Франция,  IWW в Хонг Конг, a в момента е writer-in-residence в Цуг, Швейцария. Марк Странд пише: Поезията на Маджиров е като откриването на нова планета в слънчевата система на въображението.

Nikola Madzirov (poet, essayist, translator) was born in 1973 in Strumica, R.Macedonia. His poems are translated into more than thirty languages. For the book Relocated Stone (2007) was given the East European Hubert Burda poetry award and the most prestigious Macedonian poetry prize Miladinov Brothers at Struga Poetry Evenings. Other awards include Studentski Zbor award for best debut in Macedonia and Xu Zhimo Silver Leaf award for European poetry at King’s College, Cambridge. American jazz composer and collaborator of Björk and Lou Reed — Oliver Lake, and Italian classical composer Angelo Inglese have composed music based on Madzirov's poems. He was granted several international fellowships: International Writing Program (IWP) at University of Iowa in USA; DAAD in Berlin; Marguerite Yourcenar in France; IWW in Hong Kong and Passa Porta in Brussels. At the moment he is “writer-in-residence” in Zug, Switzerland. Nikola Madzirov is one of the coordinators of the international poetry network Lyrikline. Mark Strand wrote: Madzirov's poetry is like discovering a new planet in the solar system of the imagination.


ДОМ

Живях на края на града,

като улична лампа, на която никой

не сменя крушката.

Паяжината държеше стените заедно,

а потта – нашите споени длани.

В преображенията на несръчно зиданите камъни

криех плюшеното мече,

спасявайки го от съня.

 

Денонощно съживявах прага,

връщайки се като пчела, която

винаги се връща към предишния цвят.

Беше мир когато напуснах дома:

 

отхапаната ябълка не беше потъмняла,

на писмото имаше марка със стара напусната къща.

 

Към тихите простори от раждането си се движа

и под мен полепват празнини,

като сняг, който не знае дали на земята

или на въздуха принадлежи.

 

 

Превод – Роман Кисьов

HOME

I lived at the edge of the town

like a streetlamp whose light bulb

no one ever replaces.

Cobwebs held the walls together,

and sweat our clasped hands.

I hid my teddy bear

in holes in crudely built stone walls

saving him from dreams.

 

Day and night I made the threshold come alive

returning like a bee that

always returns to the previous flower.

It was a time of peace when I left home:

 

the bitten apple was not bruised,

on the letter a stamp with an old abandoned house.

 

From birth I’ve migrated to quiet places

and voids have clung beneath me

like snow that doesn’t know if it belongs

to the earth or to the air.

 

Translated by Peggy and Graham W. Reid

ДОМ

Живеев на крајот од градот

како улично светло на кое никој

не му ја менува светилката.

Пајажината ги држеше ѕидовите заедно,

потта нашите споени дланки.

Во преобразбите на невешто соѕиданите камења

го криев плишаното мече

спасувајќи го од сонот.

 

Деноноќно го оживував прагот

враќајќи се како пчела што

секогаш се враќа на претходниот цвет.

Беше мир кога го напуштив домот:

 

гризнатото јаболко не беше потемнето,

на писмото стоеше марка со стара напуштена куќа.

 

Кон тивките простори од раѓање се движам

и под мене празнини се лепат

како снег што не знае дали на земјата

или на воздухот припаѓа.


СЕНКИТЕ НИ ОТМИНАВАТ

Един ден ще се срещнем

като корабче от хартия и

диня, която се охлажда в реката.

Неспокойствието на света ще

бъде с нас. С дланите

ще затъмним слънцето и с фенер

ще се доближаваме.

 

Един ден вятърът няма

да промени посоката.

Брезата ще изпрати листа

в нашите обувки пред прага.

Вълците ще тръгнат след

нашата невинност.

Пеперудите ще оставят

своя прашец върху нашите образи.

 

Една старица всяка сутрин

ще разказва за нас в чакалнята.

И това, което казвам, е

вече казано: чакаме вятъра

като две знамена на границата.

 

Един ден всички сенки

ще ни отминат.

 

Превод – Роман Кисьов

SHADOWS PASS US BY

We’ll meet one day,

like a paper boat and

a watermelon that’s been cooling in the river.

The anxiety of the world will

be with us. Our palms

will eclipse the sun and we’ll

approach each other holding lanterns.

 

One day, the wind won’t

change direction.

The birch will send away leaves

into our shoes on the doorstep.

The wolves will come after

our innocence.

The butterflies will leave

their dust on our cheeks.

 

An old woman will tell stories

about us in the waiting room every morning.

Even what I’m saying has

been said already: we’re waiting for the wind

like two flags on a border.

 

One day every shadow

will pass us by.

 

Translated by Peggy and Graham W. Reid

СЕНКИТЕ НÈ ОДМИНУВААТ

Еден ден ќе се сретнеме,

како бротче од хартија и

лубеница што се лади во реката.

Немирот на светот ќе

биде со нас. Со дланките

ќе го помрачиме сонцето и со фенер

ќе се доближуваме.

 

Еден ден ветрот нема

да го промени правецот.

Брезата ќе испрати лисја

во нашите чевли пред прагот.

Волците ќе тргнат по

нашата невиност.

Пеперутките ќе го остават

својот прав врз нашите образи.

 

Една старица секое утро

ќе раскажува за нас во чекалната.

И ова што го кажувам е

веќе кажано: го чекаме ветрот

како две знамиња на граничен премин.

 

Еден ден сите сенки

ќе нè одминат.


НЕ ЗНАЯ

Далечни са всички къщи, които сънувам,

далечни са гласовете на майка ми, която ме вика

за вечеря, а аз тичам към житните полета.

 

Далечни сме ние, като топка, която изпуска гола

и отива към небето, живи сме,

като термометър, който е точен само тогава, когато

погледнем към него.

 

Далечната реалност ежедневно ме изпитва,

като непознат пътник, който ме буди на половината път

с въпроса „Този ли е автобусът?”,

а аз му отговарям „Да”, но си мисля „Не зная”,

не зная къде са градовете на твоите дядовци,

които искат да напуснат всички открити болести

и лекарствата, които съдържат търпение.

 

Сънувам къща на хълма на нашите копнежи,

за да виждам как вълните на морето чертаят

кардиограмата на нашите падения и любови,

как хората вярват, за да не потънат,

и крачат, за да не бъдат забравени.

 

Далечни са всички колиби, в които се криехме от дъжда

и от болката на сърните, умиращи пред очите на ловците,

които бяха повече самотни, отколкото гладни.

 

Далечният миг ежедневно ми поставя въпроса

„Този ли е прозорецът? Този ли е животът?”, а аз му отговарям

„Да”, а всъщност „Не зная”, не зная кога

птиците ще проговорят, без да кажат „Небе”.

 

Превод – Роман Кисьов

I DON'T KNOW

Distant are all the houses I am dreaming of,

distant is the voice of my mother

calling me for dinner, but I run toward the fields of wheat.

 

We are distant like a ball that misses the goal

and goes toward the sky, we are alive

like a thermometer that is precise only when

we look at it.

 

The distant reality every day questions me

like an unknown traveler who wakes me up in the middle of the journey

saying Is this the right bus?,

and I answer Yes, but I mean I don't know,

I don't know the cities of your grandparents

who want to leave behind all discovered diseases

and cures made of patience.

 

I dream of a house on the hill of our longings,

to watch how the waves of the sea draw

the cardiogram of our falls and loves,

how people believe so as not to sink

and step so as not to be forgotten.

 

Distant are all the huts where we hid from the storm

and from the pain of the does dying in front of the eyes of the hunters

who were more lonely than hungry.

 

The distant moment every day asks me

Is this the window? Is this the life? and I say

Yes, but I mean I don't know, I don't know if

birds will begin to speak, without uttering A sky.

 

Translated by Peggy and Graham W. Reid

НЕ ЗНАМ

Далечни се сите куќи што ги сонувам,

далечни се гласовите на мајка ми што на

вечера ме повикува, а јас трчам кон полињата со жито.

 

Далечни сме ние како топка што го промашува голот

и оди кон небото, живи сме

како термометар кој е точен само тогаш кога

ќе погледнеме кон него.

 

Далечната стварност секој ден ме испрашува

како непознат патник што ме буди на половина пат

со прашање „Тој ли е автобусот?“,

а јас му велам „Да“, но мислам „Не знам“,

не знам каде се градовите на твоите дедовци

што сакаат да ги напуштат сите откриени болести

и лековите што содржат трпеливост.

 

Сонувам за куќа на ридот од нашите копнежи,

да гледам како брановите на морето го исцртуваат

кардиограмот на нашите падови и љубови,

како луѓето веруваат за да не потонат

и чекорат за да не бидат заборавени.

 

Далечни се сите колиби во кои се криевме од дождот

и од болката на срните што умираа пред очите на ловците

кои беа повеќе осамени, отколку гладни.

 

Далечниот миг секој ден ми поставува прашање

Тој ли е прозорецот? Тој ли е животот?“, а јас му велам

Да“, а всушност „Не знам“, не знам кога

птиците ќе прозборат, а да не кажат „Небо“.


ОТЧУЖДЕН

Отчуждих се от всяка истина за началата

на стеблата, реките и градовете.

Имам име, което ще бъде улица на раздели,

и сърце, което се появява на рентгенови снимки.

Отчуждих се и от тебе, майко на всички небеса

и къщи на безгрижността.

Сега кръвта ми е беглец, принадлежащ

на няколко души и отворени рани.

Моят бог живее във фосфор от кибритена клечка,

в пепелта, която пази облика на отсеченото дърво.

Не ми трябва картата на света когато заспивам.

Сянка на житен клас сега покрива моята надежда,

и моето слово е ценно

като стар семеен часовник, който не отмерва времето.

Отчуждих се от себе си, за да стигна до твоята кожа,

която ухае на мед и вятър, до твоето име,

означаващо безпокойствие, което ме успокоява,

което отваря портите на градовете, в които спя,

а не живея. Отчуждих се от въздуха, от водата, от огъня.

Земята, от която съм създаден,

е вградена в моя дом.

 

Превод – Роман Кисьов

SEPARATED

I separated myself from each truth about the beginnings

of rivers, trees, and cities.

I have a name that will be a street of goodbyes

and a heart that appears on X-ray films.

I separated myself even from you, mother of all skies

and carefree houses.

Now my blood is a refugee that belongs

to several souls and open wounds.

My god lives in the phosphorous of a match,

in the ashes holding the shape of the firewood.

I don't need a map of the world when I fall asleep.

Now the shadow of a stalk of wheat covers my hope,

and my word is as valuable

as an old family watch that doesn't keep time.

I separated from myself, to arrive at your skin

smelling of honey and wind, at your name

signifying restlessness that calms me down,

opening the doors to the cities in which I sleep,

but don't live.

I separated myself from the air, the water, the fire.

The earth I was made from

is built into my home.

 

 

Translated by Peggy and Graham W. Reid

ОДВОЕН

Се одвоив од секоја вистина за почетоците

на стеблата, реките и градовите.

Имам име што ќе биде улица на разделби

и срце што се појавува на рендгенски снимки.

Се одвоив и од тебе, мајко на сите неба

и куќи на безгрижноста.

Сега крвта ми е бегалец што припаѓа

на неколку души и отворени рани.

Мојот бог живее во фосфор од чкорче,

во пепелта што го чува обликот на пресеченото дрво.

Не ми треба мапата на светот кога заспивам.

Сега сенка од класје жито ја покрива мојата надеж,

и мојот збор е вреден

како стар семеен часовник што не го мери времето.

Се одвоив од себе, за да стасам до твојата кожа

што мириса на мед и ветер, до твоето име

што значи немир што ме успокојува,

што ги отвора портите на градовите во кои спијам,

а не живеам. Се одвоив од воздухот, од водата, од огнот.

Земјата од која сум создаден

е вградена во мојот дом.


СЛЕД НАС

Един ден някой ще сгъне нашите одеала

и ще ги прати на химическо чистене,

за да изтрие от тях последното зрънце сол,

ще отвори нашите писма и ще ги подрежда по дати,

вместо по прочетеност.

 

Един ден някой ще размести мебелите в стаята

като шахматни фигури в началото на нова игра,

ще отвори старата кутия за обувки,

в която пазим падналите копчета от пижамите,

недоизползваните батерии и глада.

 

Един ден ще се върне болката ни в гърба

от тежестта на хотелските ключове и

съмнението, с което рецепционистът ни подава

дистанционното управление.

 

Чуждите съжаления ще тръгнат след нас

като луна след залутано дете.

 

Превод – Роман Кисьов

AFTER US

One day someone will fold our blankets

and send them to the cleaners

to scrub the last grain of salt from them,

will open our letters and sort them out by date

instead of by how often they’ve been read.

 

One day someone will rearrange the room’s furniture

like chessmen at the start of a new game,

will open the old shoebox

where we hoard pyjama-buttons,

not-quite-dead batteries and hunger.

 

One day the ache will return to our backs

from the weight of hotel room keys

and the receptionist’s suspicion

as he hands over the TV remote control.

 

Others’ pity will set out after us

like the moon after some wandering child.

 

Translated by Peggy and Graham W. Reid

ПО НАС

Еден ден некој ќе ги здипли нашите ќебиња

и ќе ги прати на хемиско чистење

од нив да го истрие последното зрнце сол,

ќе ги отвори нашите писма и ќе ги реди по датуми

наместо по исчитаност.

 

Еден ден некој ќе го размести мебелот во собата

како шаховски фигури на почеток од нова игра,

ќе ја отвори старата кутија за чевли

во која ги чуваме паднатите копчиња од пижамите,

недотрошените батерии и гладта.

 

Еден ден ќе ни се врати болката во 'рбетот

од тежината на хотелските клучеви и

сомнежот со кој рецепционерот ни го подава

далечинскиот управувач.

 

Туѓите сожалувања ќе тргнат по нас

како месечина по заталкано дете.


БЪРЗ Е ВЕКЪТ

Бърз е векът. Ако бях вятър,

щях да беля корите на дърветата

и фасадите на периферните сгради.

 

Ако бях злато, щяха да ме крият в сутерени,

в рохкава земя и между счупени играчки,

бащите щяха да ме забравят, а синовете им

дълго щяха да ме помнят.

 

Ако бях куче, нямаше да ме е страх

от бегълци, ако бях луна, нямаше

да се страхувам от смъртни наказания.

 

Ако бях стенен часовник,

щях да скривам пукнатините на стената.

 

Бърз е векът. Преживяваме слабите земетръси,

гледайки към небето, а не към земята.

Отваряме прозорците, за да влезе въздух

от местата, където никога не сме били.

Войни не съществуват, защото ежедневно някой

наранява нашите сърца. Бърз е векът.

По-бърз от словото.

Ако бях мъртъв, всички щяха да ми вярват

когато мълча.

 

Превод – Роман Кисьов

FAST IS THE CENTURY

Fast is the century. If I were wind

I would have peeled the bark off the trees

and the facades off the buildings in the outskirts.

 

If I were gold, I would have been hidden in cellars,

into crumbly earth and among broken toys,

I would have been forgotten by the fathers,

and their sons would remember me forever.

 

If I were a dog, I wouldn't have been afraid of

refugees, if I were a moon

I wouldn't have been scared of executions.

 

If I wеre a wall clock

I would have covered the cracks on the wall.

 

Fast is the century. We survive the weak earthquakes

watching towards the sky, yet not towards the ground.

We open the windows to let in the air

of the places we have never been.

Wars don't exist,

since someone wounds our heart every day.

Fast is the century.

Faster than the word.

If I were dead, everyone would have believed me

when I kept silent.

 

Translated by Peggy and Graham W. Reid

БРЗ Е ВЕКОТ

Брз е векот. Да бев ветер,

ќе ги лупев корите на дрвјата

и фасадите на периферните згради.

 

Да бев злато, ќе ме криеја во подруми,

во ровлива земја и меѓу скршени играчки,

ќе ме заборавеа татковците, а нивните синови

трајно ќе ме паметеа.

 

Да бев куче, немаше да ми биде страв

од бегалци, да бев месечина немаше

да се плашам од смртни казни.

 

Да бев ѕиден часовник

ќе ги криев пукнатините на ѕидот.

 

Брз е векот. Ги преживуваме слабите земјотреси

гледајќи кон небото, а не кон земјата.

Ги отвораме прозорците за да влезе воздух

од местата каде што никогаш не сме биле.

Војни не постојат, зашто секој ден некој

го ранува нашето срце. Брз е векот.

Побрз од зборот.

Да бев мртов, сите ќе ми веруваа

кога молчам.

© 2019 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив