INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2019

Laus Strandby Nielsen (Denmark) | Лаус Страндби Нилсен (Дания)

Лаус Страндби Нилсен (1944) e магистър по литературна история (1972). Първата му стихосбирка излиза през 1970 г. Последната - Når det er mørkt, bliver det lyst (Светлината идва в тъмното) – през 2016. Поезията му е превеждана на италиански, турски, английски, исландски, български, албански и македонски. Член е на музикалната група Extension Trio (с Мет Стиг Нилсен – пиано, и Джейкъб Рийс - лаптоп). Първият им албум „På bunden af foråret“ (На дъното на пролетта) излиза през 2013 г. Съдържа стихове от книгата Hvis der ikke er sandstorme, så er der nok noget andet (Ако няма пясъчна буря, ще има нещо друго) и музикални импровизации. През 2004 г. Нилсен се пенсионира като преподавател в колеж в Копенхаген и живее във Фааборг – на южния бряг на Фин.

Laus Strandby Nielsen, born 1944, graduated as a mag. art  in Litterary History 1972. His first collection of poetry was published in 1970. His latest collection  Når det er mørkt, bliver det lyst (When it's dark it gets light) is from 2016. His poetry has been  translated into Italian, Turkish, English, Icelandic, Albanian, Macedonian and Bulgarian. He is a member of Extension Trio (with Mette Stig Nielsen, piano and Jakob Riis, laptop). Their first cd På bunden af foråret (On the bottom of spring) was released ind 2013. It features poems from Hvis der ikke er sandstorme, så er der nok noget andet (If there arent any sandstorms, there will be something else) and improvised music. In 2004 he retired from his teaching job at a teachers training college in Copenhagen and he is now living in Faaborg on the south coast of Fyn.


Те никога не си изключват светлината в коридора

Защото животът продължава с колички и стойки

в светлината и в тъмнината, в спазми, които се вкопчват в нещо

от което почти нищо не остава, то се разпространява

като хъркане във вселената която ти наричаш свой

 

ближен. Трябва да отидеш по-близо. През бледните

развяващи се светове, които са това, което можеш да видиш

в сиво трептящите разрези направени от птича песен в скръбта.

Влажното и сухото чудовища клатят опашките си.

 

Ако им е било позволено да ги задържат. Има

голям кръг, когато животните се сбогуват.

Докато хубавите, способни посланици на бъдещето

представят своите пълномощия на белите ми

 

кръвни клетки. Нещо гори на разстояние от трийсет сантиметра.

Има един авариен автомобил на път в хранопровода

в посока юг, повтарям: д-р Морков

и д-р Тояга са на среща, това е последното повикване

 

за пътниците за Стария свят.

Всички други

са помолени да станат и кажат:

благодаря ти, че ме докара.

 

Превод – Александрина Делова

THEY NEVER PUT THE LIGHT OUT IN THE CORRIDOR

Because life goes on with trolleys and racks

in the light and the dark, in spasms

that clutch something almost nothing

of what remains, it spreads out

 

like that snoring in the universe you call your neighbour.

You must go closer. Through the fair

fluttering worlds that are what you can see

in the birdsong's grey-flickering cuts in the grief. The wet

 

and the dry monsters wag their tails if they've been allowed

to keep them. There's a big circle

when the animals say goodbye. While the pretty,

capable ambassadors of the future submit their credentials

 

to my white blood cells. There's a burning

in one foot. There's an emergency vehicle on its way

in the oesophagus in a southbound direction. I repeat:

Dr. Carrot and Dr. Stick are in a meeting,

 

this is the last call for passengers

to The Old World.

All others are asked to stand up and say thank you

for the ride.

 

Translated by David McDuff

DE SLUKKER ALDRIG LYSET UDE PÅ GANGEN

Fordi livet går videre med rulleborde

og stativer i lyset og mørket, i kramper

der knuger noget nær ingenting ud

af det der er tilbage. Det breder sig ud

 

som den snorken i universet du kalder din næste.

Du skal tættere på. Gennem de fagre, blafrende

 verdener der er hvad du kan se i fuglesangens

gråflimrende rifter i sorgen. De våde og de tørre

 

monstre logrer med halen. Hvis de har fået lov

til at beholde den. Der er en stor rundkreds

når dyrene siger farvel. Mens fremtidens smukke,

dygtige ambassadører afleverer deres akkreditiver

 

til mine hvide blodlegemer.  Det brænder

i den ene fod. Der er et udrykningskøretøj på vej

i spiserøret i sydgående retning. Jeg gentager:

Dr. Gulerod og Dr. Stok sidder i møde.

 

Det er sidste udkald for passagerer

til den gamle verden.

Alle andre bedes rejse sig og sige tak

for turen


***

Когато сте разбрали картата, сте загубили пътя си.

Когато си пъхнете главата в Устата на Истината и пее в устата песента, която ви е погълнала,

само тогава осъзнавате къде сте.

Там, където пътищата продължават, след като са се намерили един друг. Където времето е спряло, когато нищо не свършва. Където пътят изчезва, докато не сте достигнали целта си. Където пътищата се разделят след като са изчезнали.

Когато си пъхнете главата в Устата на Истината и пее в устата песента, която ви е погълнала,

само тогава осъзнавате още веднъж къде сте.

Когато сте разбрали картата, сте загубили пътя си.

 

Превод – Александрина Делова

***

When you have understood the map, you have lost your way.

When you stick your head in the Mouth of Truth and sing in the mouth the song that has swallowed

you, only then do you realize where you are.

Where the roads continue after they've found one another. Where time stands still when nothing

ends. Where the road disappears until you have reached your destination. Where the roads divide

after they've disappeared.

When you stick your head in the Mouth of Truth and sing in the mouth the song that has swallowed

you, you realize once more where you are.

When you have understood the map, you have lost your way.

 

Translated by David McDuff

***

Når du har forstået kortet, er du faret vild.

 

Når du stikker dit hoved i Sandhedens Mund og synger i munden på den sang der har slugt dig, mærker du først hvor du er.

 

Der hvor vejene går videre, efter de har fundet hinanden. Der hvor tiden står stille når ingenting slutter. Der hvor vejen forsvinder indtil man er nået frem. Der hvor vejene skilles, efter de er forsvundet.

 

Når du stikker dit hoved i Sandhedens Mund og synger i munden på den sang der har slugt dig, mærker du igen hvor du er.

 

Når du har forstået kortet, er du faret vild.


***

Ти хвърляш пръчка във водата, но тя потъва към дъното.

Ти хвърляш камък, който подскача над водата, преди да потъне към дъното.

Намираш друг камък, но виждаш веднага

че това не е камък. Това е вътрешен орган в относително

живо същество. - Това е лъжа! - ти казваш. И да, това е така,

камъкът си е камък, но първата пръчка, която беше последната, бе

вътрешен орган в невидимо сънуващо чудовище,

с което ти се бориш. - Беше? Да, точно така. Цялото

нещо е реконструкция. - Цялото нещо? Да,

точно така. Защо иначе някой би хвърлял пръчки и

камъни във водата?

 

Превод – Александрина Делова

***

You throw a stick in the water, but it sinks to the bottom.

You throw a stone that skims on the water before it sinks

to the bottom. You find another stone, but see at once

that it's not a stone. It is an internal organ in a relatively

living creature. -- That's a lie! you say. And yes, it is, the

stone is a stone, but the first stick that was the last was

an internal organ inside the invisible dreaming monster

you are struggling with. -- Was? Yes, precisely. The whole

thing is a reconstruction. -- The whole thing? Yes,

precisely. Why else would one be throwing sticks and

stones in the water?

 

Translated by David McDuff

PÅ STRANDEN

Du kaster en pind i vandet, men den synker til bunds. Du kaster en sten som glider på vandet før den synker til bunds. Du finder en ny sten, men ser med det samme at det ikke er en sten. Det er et indre organ i et forholdsvis levende væsen. – Det er da løgn! siger du. Og det er det, stenen er en sten, men den første pind som blev den sidste, var et indre organ i det usynlige drømmende uhyre du kæmper med. - Var? Ja, netop. Det hele er en rekonstruktion. - Det hele? Ja, netop. Hvorfor skulle man ellers kaste pinde og sten i vandet?


Погрешното разбиране на Орфей.
Получаваш каквото чуваш.

 

Според Робърт Грейвс „смъртта на Евридика от змийско ухапване и последвалият неуспех на Орфей да я върне при светлината (…) изглежда са погрешно изведени от картини, които изобразяват посрещането на Орфей в Ада, където неговата музика пленила богинята-змия Хеката или Агриопа („яростна гримаса“) да даде специални привилегии на всички души, посветени в Орфическите мистерии, и от други картини, изобразяващи Дионисий, чийто жрец бил Орфей, да слиза в Ада, за да търси своята майка Семела. Жертвите на Евридика умирали от змийско ухапване, а не тя самата.“ *

С други думи най-известната – за мнозина единствената известна – част от мита за Орфей е в основата си погрешно разбиране на няколко картини! Което означава, че погрешното разбиране не е винаги най-лошият вид разбиране. И независимо дали Грейвс е прав или не, това е красива илюстрация, че митът живее в нашите разбирания и погрешни разбирания и никъде другаде. Ние, поетите, художниците, композиторите, музикантите, учените, читателите, слушателите, зрителите, ние всички създаваме и поддържаме великите митове и в случая с Орфей сме свършили добра работа.

Орфеевият мит – както го познаваме – изобразява силата или предполагаемата сила или желанието за сила на поезията и музиката. Това със сигурност говори на поетите, музикантите и любителите на поезията и музиката. Чудесата и трагедията на поезията и музиката! Но това е също и трагедия от много основен вид, изобразяваща любовта и много близката, но все пак невъзможна победа над смъртта, което си представям, че говори на чувствата на всеки. Но има и повече. Митът за Орфей не е само за любовта, поезията, живота и смъртта. Той е също за нашите най-важни сетива, зрението и слуха. Той изобразява звуци и картини – не само като средство за общуване, но като жизненоважни части от структурата на наратива:  очите и ушите на участниците играят основна роля в мита. Всъщност може да се твърди, че решаващото действие в мита е трагичният избор между слуха и зрението.

Силата на Орфей е силата на звука. Това е звукът на неговата песен, която омайва всеки и всичко: хора, диви животни, дървета и скали, дори тъмните сили в земята на мъртвите. Самият Хадес е този, който чува неговата песен и му разрешава да върне Евридика в горния свят. И – отново според Грейвс – музиката на Орфей е тази, която прави възможно Евридика да го следва  през тъмнината.

Затова първият от Сонетите за Орфей на Рилке Die Sonette an Orpheus – една от най-силните изяви на Орфеевата традиция в европейската поезия – е изцяло за слушането, описващ Орфей, който създава "Tempel im Gehör": храм на слушането на пейзажа и животните.

И все пак, очевидно самият Орфей избира виждането пред слушането. Той би могъл да слуша жена си! Той би могъл да й говори: „Там ли си? Много близо сме. Мога да видя светлината. Добре ли си?“ Такива неща. Но не. Той трябва да я вижда, проклетият глупак, или трябва ли да кажа: трагичният герой. Защо трябва да направи така той?

Разбира се орфическата традиция разказва различни версии на историята и така дава различни отговори. В операта от Глук се открива доста женомразкия отговор, където Евридика подтиква Орфей да я погледне, за да се увери, че той я обича и все още я намира красива. *

Тук – както и в много други истории – слабостта на мъжа е причинена от жената. В операта на Монтеверди фаталният избор е много повече като произшествие, а тълкуването му от Евридика е истински трагично: „Губиш ме чрез толкова много любов?“* Определено предпочитам Монтеверди пред Глук, но независимо от това не мисля, че тези отговори се нуждаят от повече уточняване от нас, настоящите настойници на мита.

Искам да подчертая четири отговора, които намирам за интересни. Очевиден отговор е за логиката на разказа. В приказките и митовете единственото правило, което не трябва да се нарушава, неизменно ще бъде нарушено. Нарушаването на правилото създава историята. И може да се спори, че работата на Орфей като гениален артист е нарушаването на правилата. Разбира се, прилагайки доста модерна теория на изкуството, тази версия за Орфей е анахронизъм, но не са ли всички?

 

Друг очевиден отговор е, че не е толкова лесно да се свири музика, да се пее и да се разговаря едновременно. Като поет/певец/музикант Орфей може да бъде символ на едностранната комуникация. И митът може да предложи илюстрация на опасностите от едностранното общуване.

Трети възможен отговор може да бъде разсеяността. Под стрес си склонен да забравяш неща. А не е ли основна характеристика на поезията да се концентрираш върху момента като се опиташ да засилиш присъствието на света и поетичния звук възможно най-много? Сегашното време не е ли върховното поетическо време? Така че помненето на глупави правила може също да не е лесно. (И вероятно Орфей на Монтеверди е илюстрация на това.)

И накрая, има очевидно добри причини да считаме класическите гърци за „хора на окото“ с общо предпочитание към визуалното сетиво*. В своето есе „Светлината като метафора за истината“ Ханс Блуменберг пише: „За гръцката мисъл цялата увереност е била основана на видимостта. (…) Логосът е сбирка от видяното. За Хераклит очите са “по-точни очевидци от ушите. (…) За гърците „чуването“ е без значение за истината и поначало необвързващо.“ *

Затова може да се окаже, че като герой в гръцки мит Орфей е склонен да предпочита зрението пред слуха. И че Хадес знае точно какво прави, когато поставя своето фатално правило: той отнема на Орфей неговия преобладаващ източник на знание като го оставя на сляпо доверие, а кой може да се довери на това какво става в подземния свят.

В по-широкия контекст на европейската традиция е прието да се „гледа“ на зрението като на основан на свидетелства, „научен“ източник на знание, а слухът като начин за получаване на авторитета на традицията. Вие виждате за себе си, със собствените си очи, но чувате думата на старата (или не толкова стара) мъдрост в църквата или залата за лекции! В този контекст – както в гръцкия – светлината става метафората за истина. Ето за това става въпрос в думата „просветление“.

Така Орфей като модерен символ на поезията от, да кажем, Песоа* и Рилке до настоящия фестивал в Пловдив представлява елементарните сили на поетическия звук  - каквото и да е това. Той също представлява непоколебимата воля да вижда за себе си дори в тъмното. Да не споменаваме създаването на мита – може би чрез погрешно разбиране – но със сигурност чрез нарушаване на правилата, които са предназначени да бъдат нарушавани. И той може дори да представлява това, което датският философ К. Е. Льогстръп е нарекъл „поетическа амнезия“.*

Това, което традиционната картина на Орфей не представя много добре, е поезията, където слушането е толкова важно колкото говоренето. Карикатура на Орфей би могла да бъде поетът, който не слуша други звуци и гласове освен своя бумтящ, мощно вдъхновен глас. Всъщност портретът на Орфей от Елфрийде Йелинек не е далеч от това. И като такъв той със сигурност не представлява творби като  „4.33“ от Джон Кейдж, където изпълнителите не свирят 4 минути и 33 секунди като музиката се състои от звуците от природата и слушателите. Или дори творбите на поезията, където различни гласове и звуци са точно толкова важни колкото собствения глас на поета.

Но аз се надявам и мисля, че това може да се промени. Това, което Орфей също не представя, е феминизмът. Как би могъл той, мъж на неговата възраст? И как може той да слуша Евридика, ако Традицията не й дава глас? В Овидиевите „Метаморфози“ Евридика казва една дума, „последно сбогом“, във версията на Рилке (и другите) тя не говори изобщо. Но сега, разбира се, Евридика говори. Особено чуваемо в текста на Елфрийде Йелинек  Schatten (Eurydike sagt), (Сянка. Евридика казва.*) Тук тъмнината е истината. Има гняв и облекчение в повтарящия се, настоятелен глас на Евридика като Орфей е причина за гнева, а портретът на Орфей не е изобщо ласкателен. Орфей може да не иска да слуша това, но мисля, че той би трябвало, и съм сигурен, че той накрая ще го изслуша. Разбира се, не без погрешното разбиране на нещо. Но това ще го направи по-добър слушател.

Историята е такава, каквато е. Тя не се променя. Но значението, разбиранията и погрешните разбирания наистина се променят. Има работа за вършене.

 

БЕЛЕЖКИ:

стр. 1: Грейвс, Робърт. Гръцки митове, I-II, 1960, I. с. 115

стр. 2: Кристоф Вилибалд Глук и Раниеро де Калцабиджи. Орфей и Евридика, действие III

стр. 2: Клаудио Монтеверди и Алесандро Стриджо. Орфей, действие V

стр.3; Вижте Бакман, Джуси. Към родословие на метафизиката на зрението: Зрението, слухът и мисленето при Хераклит и Парменид. – В: Кимино, Антонио и Контос, Павлос (съст.). Феноменология и метафизика на зрението. Лайден, 2015

стр. 3: Цитирано от книгата Модерност и хегемония на зрението. Левин, Дейвид Майкъл (съст.). Лондон, 1993, с.43, която е сборник с есета, които „изследват въпроса дали западната мисъл и култура е доминирана от насочената към зрението парадигма на знание, етика и сила“ – цитирано от корицата.

стр. 3: „Литературното списание „Орфей“ било създадено през 1915 г. от Фернандо Песоа, Марио Са де Карнейро и Луис де Монталвор. Въпреки че само два броя били издадени, списанието имало значително въздействие върху еволюцията на съвременната португалска литература.“ Маргарет Хул Коста в: Песоа, Фернандо. Книгата на неспокойствието, преведена от Маргарет Хул Коста. Лондон, 2010

стр. 4: Льогстръп,  К.Е. Poetisk hukommelsestab. , Kritik, 13, Копенхаген, 1970, с.39-48 

стр. 4: Йелинек, Елфрийде. Сянка. Евридика казва, преведена от Гита Хонегер, MIT Press journals 2017, препечатано с разрешението на Rowohlt Theater Verlag.

 

Превод – Вера Иванова

Misunderstanding Orpheus.
What you hear is what you get.

 

According to Robert Graves "Euydice's death by snake-bite and Orpheus's subsequent failure to bring her back into the sunlight (...) seem to be mistakenly deduced from pictures which show Orpheus's welcome in Tartarus, where his music has charmed the Snake goddess Hecate, or Agriope ('savage face'), into giving special privileges to all ghosts initiated into the Orphic Mysteries, and from other pictures showing Dionysus, whose priest Orpheus was, descending to Tartarus in search of his mother Semele. Eurydice's victims died of snake-bite, not herself." *

In other words the most famous - to many the only known - part of the Orpheus-myth is basically a misunderstanding of some pictures! Which means that misunderstanding is not always the worst kind of understanding. And whether Graves is right or not, it is a beautiful illustration that myth lives in our understandings and misunderstandings and nowhere else. We, poets, painters, composers, musicians, scholars, readers, listeners, viewers, we all create and maintain the great myths, and in the case of Orpheus we have done a good job.

The Orpheus-myth - as we know it - features  the power or supposed power or wished for power of poetry and music. This certainly speaks to poets and musicians and lovers of poetry and music. The wonders and tragedy of poetry and music! But it is also a tragedy of a very basic kind, featuring  love and a very close yet impossible overcoming of death which speaks to everybody's emotions,  I imagine.  But there is more. The myth of Orpheus is not only about love, poetry, life and death. It also is about our most important senses, vision and hearing. It features sounds and pictures - not only as means of communication, but as vital parts of the narrative structure: The eyes and ears of the participants play major roles in the myth. In fact it can be argued that the decisive action in the myth is a tragic choice between hearing and vision.

The power of Orpheus is a power of sound. It is the sound of his song that charms everybody and everything: people,  wild animals, trees and cliffs , even the dark powers in the land of the dead. It is Hades hearing his song that gives him leave to restore Eurydice to the upper world.  And - again according to Graves - it is the sound of Orpheus' music that makes it possible for Eurydice to follow him through the darkness.

Consequently the first of Rilke's Die Sonette an Orpheus, Sonnets to Orpheus  - one of the most powerful manifestations of the Orpheus-tradition in European poetry - is all about hearing, describing Orpheus creating a "Tempel im Gehör": A temple in the hearing of the landscape and the animals.

And yet, apparently Orpheus himself choses seeing over listening. He could have listened to his wife! He could have talked to her: "Are you there? We're very close. I can see the light. Are you ok?" That sort of thing. But no. He has to see her, the bloody fool, or should I say: The tragic hero. Why must he do that?

Of course the Orpheus-tradition tells different versions of the story and so gives different answers. A rather  misogynistic one is found in the opera by Gluck wherein Eurydice urges Orpheus to look at her to confirm that he loves her and still finds her beautiful.*

Here - as in many other stories - the shortcoming of the man is caused by the woman. In the opera by Monteverdi the fatal choice is more like an accident, and Eurydice's interpretation of it truly tragic: "Losest thou me through too much love?"* Here, I certainly prefer Monteverdi to Gluck, but nevertheless I don't think  these answers  need further elaboration by us, the current caretakers of the myth.

I want to highlight four answers which I find interesting. An obvious one is about the logic of the narrative. In fairy tales and myths, the one rule that must not be broken will invariably be broken. Breaking the rule is creating the story. And it could be argued that Orpheus's business as an artist of genius is breaking the rules. Of course, applying a rather modern theory of art, this version of Orpheus is  anachronistic - but aren't they all?

 

Another obvious answer is that it is not that easy to play music, sing and make conversation at the same time. As a poet/singer/musican Orpheus could be a symbol of one-way-communication. And the myth could provide an illustration of the dangers of one-way-communication.

A third possible answer could be forgetfulness. Under stress you tend to forget things. And is it not a main characteristic of poetry to focus on the moment, trying to intensify the presence of the world and the poetic sound as much as possible? Isn't the present tense the ultimate poetic tense. So remembering stupid rules may not be so easy either. (And perhaps Monteverdi's Orpheus is an illustration of this.)

And finally there are apparently  good reasons to regard the classical Greeks as a "people of the eye" with a general predilection for the visual sense.* In his essay Light as a metaphor for truth  Hans Blumenberg writes: "For Greek thought, all certainty was based on visibility. (...) Logos  is a collection of what has been seen. For Heraclitus, eyes are "more exact witnesses than ears. (...) For the Greeks, "hearing" is of no significance for truth and is initially nonbinding."  - *

So it could be that as a hero in a Greek myth, Orpheus is bound to prefer vision to hearing. And that Hades knows exactly what he is doing when he lays down his fatal rule: he is depriving Orpheus of his dominant source of knowledge, leaving him to blind trust, - and who can trust what is going on in the underworld.

In the wider context of European tradition it is common to "see" vision as the evidence-based, "scientific" source of knowledge, and hearing as a way of receiving the authority of tradition. You see for yourself, with your own eyes, but you hear the word of old (or not so old) wisdom in the church or the lecture-hall! In this context  - as in the Greek - light becomes the metaphor for truth. This is what the word "enlightenment" is about.

So Orpheus as a modern symbol of poetry from say Pessoa*  and Rilke to this festival in Plovdiv, represents the elementary powers of poetic sound - whatever that is. He also represents the indomitable will to see for yourself - even in the dark. Not to mention the creation of myth - maybe by misunderstanding - but certainly by breaking the rules that are meant to be broken. And he might even represent what the Danish philosopher K.E. Løgstup has called "poetic amnesia".*

What the traditional picture of Orpheus does not represent very well is poetry where listening is as important as speaking. An Orpheus-caricature could be the poet who does not listen to other sounds and voices than his own booming, mightily inspired voice. In fact the Orpheus-portrait by Elfriede Jelinek is not far from this. And as it is, he certainly does not represent works like 4.33 by John Cage, where the performers do not play during 4 minutes and 33 seconds, the music consisting of the sounds from the environment and the listeners. Or even works of poetry where  different voices and sounds are just as important as the poet's own personal voice.

But I hope - and think - that this might change. What Orpheus definitely does not represent either is feminism. How could he, a man of his age? And how can he listen to Eurydice, if Tradition does not give her a voice? In the Metamorphoses by Ovid, Eurydice says one word, "a last farewell", in Rilke's version (and others) she does not speak at all. But now  - of course - Eurydice speaks. Particularly audible in Elfriede Jelinek's text  Schatten (Eurydike sagt), (Shadow. Eurydice says.*) Here darkness is truth. There is rage and relief in Euridice's repetitive, insisting voice, Orpheus being very much the cause of the rage, and the portrait of Orpheus is not flattering at all. Orpheus might not want to listen to this, but I think he should, and I am sure he will eventually. Of course not without misunderstanding something. But it will make him a better listener.

The story is what it is. It does not change. But the meaning, the understandings and misunderstandings do change. There is work to do.

 

NOTES:

P. 1: Robert Graves: The Greek Myths, I-II, 1960, I. p. 115.

P. 2: Christoph Willibald Gluck and Raniero da Calzabigi: Orfeo ed Euridice, act III

P. 2: Claudio Monteverdi and Alessandro Striggio: L'Orfeo, act V

P.3; See Jussi Backman: Towards aGenealogy of the Metaphysics of Sight:Seeing, Hearing, and Thinking in Heraclitus and Parmenides, in Phenomenology and the Metaphysics of Sight, ed, Antonio Cimino and Pavlos Kontos, Leiden 2015.

P. 3: Quoted from the book Modernity and the hegemony of vision, ed. David Michael Levin, London 1993, p. 43, which is a collection of essays that "explores the question whether Western thought and culture have been dominated by a vision-centered paradigm of kowledge, ethics and power" - quoted frem the blurb.

P. 3: "The literary magazine Orpheu was formed in 1915 by Fernando Pesso, Mário Sá de Carneiro and Luis de Montalvor. Although only two issues were produced the magazine had a considerable impact on the evolution of modern Portuguese litterature." Margaret Jull Costa in: Fernando Pessoa: The book of disquiet, translated by Margaret Jull Costa, London 2010.

P. 3: K.E Løgstrup: Poetisk hukommelsestab, in Kritik, 13, Copenhagen 1970 p 39-48

P. 4: Elfriede Jelinek: Shadow. Euridice says, translated by Gitta Honegger, MIT Press journals 2017, reprinted by permission of Rowohlt Theater Verlag.

© 2019 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив