INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2019

Barbara Goldberg (USA) | Барбара Голдбърг (САЩ)

Барбара Голдбърг е автор на шест стихосбирки книги, сред които The Royal Baker's Daughter - носител на наградата за поезия „Феликс Полак“ (University of Wisconsin Press). Тя и известният израелски поет Моше Дор редактира множество антологии на съвременната израелска поезия, включително След първия дъжд: израелски стихотворения за война и мир. Голдбърг е носител на две стипендии от Националния фонд за изкуства, както и награди PEN център и Центъра за преводи на Колумбийския университет. Публикува в Best American Poetry, Paris Review, Poetry, The Gettysburg Review и други. Тя е редактор на сериите за международни издания в The Word Works. Живее в Чеви Чейз, Мериленд.

Barbara Goldberg authored six prize-winning books of poetry, including The Royal Baker’s Daughter, winner of the Felix Pollak Poetry Prize (University of Wisconsin Press). She and renowned Israeli poet Moshe Dor edited numerous anthologies of contemporary Israeli poetry including After the First Rain: Israeli Poems on War and Peace. Goldberg received two fellowships from the National Endowment for the Arts as well as awards from PEN’s Syndicated Fiction Project and Columbia University’s Translation Center. Her work appears in Best American Poetry, Paris Review, Poetry, The Gettysburg Review and elsewhere. She is Series Editor for the International Editions at The Word Works.Goldberg lives in Chevy Chase, Maryland.


Звезда

Звезда сребриста имах с „лъжец“ изписано на нея.

Баща ми караше ме да я нося постоянно.

Аз бях единствено, любимо чедо.

Не бях душ взела, когато пусна крана.

Бразилският албум от мен бе още незавършен

с картинките от Амазонка на корицата.

Вбесяваха го разказите ми измислени.

Фантазии една след друга трупах.

Баща ми бе човек на думата,

а думата му бе от чисто злато.

Изпитах облекчение, когато си отиде.

 

Свестиха ме на Дани мъдрите слова.

Имането си бащино не пропилях,

като жена в беда потърсила облаги.

Не можеше да шикалкави. 

Не го харесваха - не бе любимец на съдбата.

Полутоновете не достигаха живота му, 

за него истината бе над всичко.

А аз признавах много истини.

Как да назова една за всички.

Обичах го, днес повече от всякога обичам го,

макар да бе несправедлив към мен. 

Илюзиите с него отлетяха, останах без нозе.

Осиротях без него - изгубена в света.

Днес се уповавам единствено на себе си –

здраво стъпила на своите нозе.

 

Превод – Красин Химирски

STAR

It was a silver star with the word liar

stamped on it and my father made me wear it

because I was one.  He knew I hadn’t taken

my bath, just turned the faucets on, knew

my scrapbook on Brazil was overdue (two

pictures of the Amazon pasted on the cover).

Spinning stories to wriggle out of things

made him madder, one deceit compounding

another, especially since my father was a man

of his word and his word was gold.  I was glad

when he died and could let Danny feel me up

 

with no one the wiser, glad he didn’t see me

run through his money like a woman bent

on ruination.  If only he could have lied a little,

he who had so little charm, so little social grace. 

But for him truth was absolute, was never grey. 

As for me, there are so many truths it’s hard

to tell the one big one that underlies them all: 

I loved my father, love him even more today

though he was mean and cut me down to size

and I was small to begin with.  He left me bare

of subterfuge without a leg to stand on but my own.


Милка *

„Бягай за живота си. Да не погледнеш назад...“             ПЪРВА КНИГА МОИСЕЕВА Битие, глава 19, стих 17

 

„Но жена му след него погледна назад и стана стълб от сол...“

ПЪРВА КНИГА МОИСЕЕВА Битие, глава 19, стих 26**

 

Нарекоха я Милка и тя бе само моя,

от моите две щерки ми бе по-близка. 

Любувах се на косиците им къдрави.

Козите да повикаш, трябва да им пееш;

 

по-бързо идват, когато ги зовеш по име.

Дойде при мене Милка, както аз при мама отивах,

без да ме повика.  Позволи ми да я издоя

и да изпия топлото й млякото.

 

Козите гласовити разпознавам, както Бог

ни различава по любима фраза или жест.

Вик силен стресна ме и разтревожи.

Притъмня, като че слънце потъна.

 

Помислих, че  причина е страхът ми.

Завтекох се към пасище отдалечено

и Милка там открих, заклещена 

в ограда дъсчена помежду две ливади.

 

Усети ме, глава към мен обърна.

В този миг сред шум страхотен, грубо

ръце издърпаха ме - с гривни украсени,

а дрънкаше колан на кръста от желязо.

 

Пристъпяха едва-едва натоварените

с чували ечемик, подправки и мехове със вино

мулета. Заклещени останаха

изящните рога и шия...

 

Предайте на земята мъртвите - 

не го ли сторите, те могат да възкръснат. 

А вие няма да повече да сте достойни

на белия свят по земята да стъпвате.

 

Превод - Красин Химирски


*Милка – дъщеря на Аран и Тара, племенница на Аврам.

** По Библията: Битие, Първа книга Моисеева, Синодален превод от 1940 г. Първоначалният превод е на Светите братя Кирил и Методий.

MILCAH

Escape for thy life; look not behind thee...

Gen: Chap. 19, v. 17

 

But his wife looked back…and she became

a pillar of salt.

Gen: Chap. 19, v.. 26

 

I called her Milcah and she was mine.

As my two daughters never were, but

from the start belonged to him, the way

he fondled them, their corkscrew curls. 

 

You must sing to goats and they will come

faster if you sing their name.  Milcah came

to me as I came to my mother, unbidden.

She let down her milk for me alone.

 

All goats bleat and I know them all

by their bleat, as God knows us by

a turn of phrase, or the way we bow

our heads. That day an unnatural shriek

 

I thought was fear, for the land had grown

strangely dark, as if the sun had shrouded

herself in a muddy kutonet.  I raced

to the far pasture to find Milcah trapped

 

between two fields, her horns and neck

caught beneath a fence.  She turned, sensing

my approach.  And then the crack.  They

dragged me away, the girls, their arms

 

sheathed with silver bangles.  The sound

of little bells.  The mules straining under

their load of barley, flagons of wine, crushed

spices.  But Milcah trapped between two fields,

 

her lovely horns, her neck. You must bury

the dead else they will rise.  If you do not

turn toward what you are twined to

you are not fit to walk this earth.



Орфей и Евридика: Той казал, Тя казала

 

„Лиричните поети, пише Чеслав Милош в своето стихотворение „Орфей и Евридика“, обикновено имат студени сърца“. Той продължава: „Това е като медицинско състояние. Съвършенството в изкуството се дава в замяна на това страдание.“

Истинските творци знаят, че понякога чувстват своето натрапчиво дирене на съвършенството като страдание. То върви заедно с територията. Нещата трябва да изглеждат точно така и да звучат точно така. Но съвършенството върви с цена – това студено сърце, тази естетическа дистанция да оцениш собствената си творба.

Да имаш Муза, която да те вдъхновява и подхранва, помага. И Орфей винаги е имал това благодарение на майка си, Музата Калиопа („красивогласната“). Тя е Музата на красноречието и епическата поезия, така наречена заради екстазната хармония на гласа си. Калиопа е първата муза на Орфей. Баща му Аполон му дава неговата първа лира. Орфей става харизматичен музикант.

 Същността на мита е тази: Орфей се влюбва лудо в Евридика. Те се оженват и още същия ден змия я ухапва и тя умира. Орфей, опечален, чувства, че не може да живее без нея и решава да слезе в подземния свят, където царува Хадес и откъдето никой не се завръща. Орфей се надява да увлече със своята песен Хадес така, че той да пожелае да освободи Евридика и женената двойка заедно да може да се присъедини отново в земята на живите.

Песента на Орфей е толкова омайваща, че еднакво богове и човеци, животни, птици, дори скалите са хипнотизирани. Силата на неговата песен е безспорна. Както свидетелства биографията му той пътувал с аргонавтите да намери Златното руно, защото само той можел да омагьоса сирените и да приспи Дракона.   

Хадес е дълбоко докоснат от Орфеевата песен на тъга и скръб и се съгласява Орфей да изведе Евридика от Земята на Мъртвите само при условие да не поглежда назад докато и двамата не излязат на светлина. Разбира се, Орфей поглежда назад. 

Защо? Вероятно Евридика никога не е била предназначена да бъде „личност“. Вместо това тя е Орфеевата муза, обикновена метафора. И за певеца това е по-съществено отколкото дали тя е жена от плът и кръв. За много хора на изкуството актът на сътворението е всичко. Изкуството надцаква живота.

Знаем, че студеното сърце на Орфей го оставя безразличен към състоянието на сърцето на Евридика. По същия начин той показва малко любопитство към Евридика като личност, нейните мисли, нейните мнения, дали тя има или няма собствен ум. Всъщност при традиционното разказване на историята Евридика никога не говори.  

После идва двадесети век и жените поети – да изброим няколко – Х.Д., Една Ст. Винсънт Милей, Джори Греъм, Маргарет Атууд, Карол Дъфи, започват да разказват историята за Орфей от гледната точка на Евридика. Те прегръщат загадката, която е Евридика, и й дават глас. Всяка поетеса представя различни тълкувания на нашите мълчаливи вътрешни мисли и чувства за Евридика.

Американската поетеса „Х.Д.“ Хилда Дулитъл (1886-1961) отхвърля представата за Евридика като пасивен предмет на търсенето на своя героичен съпруг. Героинята на Х.Д. не приема съдбата си мълчаливо, а вместо това извиква в дързък протест. Евридика е изпълнена с гняв и негодуване към непохватността на своя любим при неговото известно провалено спасяване. Защо трябва нейната съдба да остава в ръцете на този егоцентричен поет?

  Докато Орфей омайва подземния свят с музиката си, какво става със собствения творчески глас на Евридика? Защо трябва Орфей да бъде този, който превзема ада и тъмнината (т.е. несъзнаваното, мистерията, паметта)? Х.Д. се възхищава на решителността на Евридика да управлява в ада, ако не може да пише поезия на небето.  

Х.Д. също отхвърля виждането за Орфей като верен любим. Предлагани са различни причини защо Орфей не се подчинява на Хадес и поглежда назад: страх, недоверие, нужда. Евридика на Х.Д. предполага, че погледът назад на Орфей е повече жест на алчност и нарцисизъм – да види своето собствено отражение. 

Затова заради твоята арогантност

и твоята безжалостност

загубих земята

и цветята на земята…

Написана по време на болезненото разпадане на нейния собствен брак, „Евридика“ на Х.Д. може да бъде четена като личен вик на ярост и отчаяние срещу нейния неверен съпруг. Също поет и неин някогашен наставник, той я завлякъл към нещастие само, за да се обърне и да я отхвърли. Нейната Евридика изпълнява „Евридикинско“ отвръщане от патриархалната конвенция. 

Канадската поетеса Маргарет Атууд (1939) отхвърля представата, че Орфей обича Евридика. Тя вярва, че Орфей не чувства автентична любов към нея. Вместо това неговата любов отразява желание да манипулира и контролира. Той не вижда какво тя иска или коя е тя. Той изобщо не я вижда истински, само неин образ, който той си е изградил. Вместо това жената трябва да създаде себе си:

О, шепа лека мъгла,

малко свързване,

шепа студен въздух,

няма чрез него да получиш свободата си.

Има много начини да одереш котка, което означава, че има много начини, по който една въображаема Евридика би говорила и се чувствала. Евридика на Х.Д. говори с гняв, но Евридика на шотландската поетеса Карол Дъфи разрушава Орфей чрез подигравка. Дъфи (1955), Лауреат на поетите на Великобритания, борави с ножа умело:

На мястото, където би помислил,

че едно момиче би било в безопасност

от вида мъж,

който я следва, пишейки стихове,

кръжи наоколо докато тя ги чете,

нарича я своята муза,

и веднага се цупи ден и нощ,

защото тя е коментирала неговата слабост с абстрактните думи…

Евридика иска да говори сама. Тя не иска да бъде „Най-скъпа, Любима, Тъмна Дама, Бяла Богиня, т.н., т.н… Всъщност, момичета, бих предпочела да бъда мъртва.“

Евридика на Дъфи дори се подиграва на великия дар на Орфей за песни: при звука на гласа му „безмълвните, сърдити камъни в краката му заронили мънички, сребърни сълзи.“ Евридика дори не е попитана, когато Хадес се съгласява да позволи на Орфей да я изведе нагоре до светлината, неговото единствено условие било той да не поглежда назад докато те двамата не излязат от тъмнината.

Но кой казва, че Евридика дори иска да се завърне в Земята на Живите? По целия път нагоре Дъфи кара Евридика да крои планове как да накара Орфей да погледне назад. „Мислех да задигна поемата/от наметалото му/когато внезапно ме осени вдъхновение… Той беше на разстояние пред мен./ Гласът ми потрепера, когато говорех - /Орфей,  поемата ти е шедьовър. Бих искала да я чуя отново…// Той се усмихваше скромно,/ когато се обърна,/ когато се обърна и ме погледна.“

Има безброй тълкувания защо героите се държат по този начин и защо се вземат решенията – съзнателни и несъзнателни. Ето защо Орфей и Евридика продължават да ни очароват и до днес. Тяхната история е история за изкуството, любовта, смъртта, възраждането, окончателен трагичен край, история богата с възможности. 

Последна дума: има много истории от различни култури, където поглеждането назад се счита за вредно. Жената на Лот (Г-жа Лот? Не й е дадено име) поглежда назад и е превърната в стълб от сол. Но в моето стихотворение „Милка“ (умело преведено за този фестивал от Барбара Голдбърг) жената на Лот поглежда назад от любов, (макар и за коза), казвайки „ако не се обърнеш към това, с което си сплетен, не заслужаваш да вървиш по тази земя.“

 

Превод – Вера Иванова

Orpheus and Eurydice: He Said, She Said

 

"Lyric poets," Czeslow Miloscz writes in his poem "Orpheus and Eurydice, "usually have cold hearts. " He goes on to say, "It's like a medical condition. Perfection in art is given in exchange for such an affliction."

Artists worth their salt know that at times their obsessive search for perection feels like an affliction. It goes along with the territory. Things have to look just so and sound just so. But perfection comes with a price – that cold heart, that aesthetic distance to judge your own work.

It helps to have a Muse to inspire and nourish you. And that Orpheus has always had by virtue of his mother, the Muse Calliope ("beautiful-voiced"), She is the Muse of eloquence and epic poetry, so-called from the ecstatic harmony of her voice. Calliope is Orpheus’ first muse. His father Apollo gives him his first lyre. Orpheus becomes a charismatic musician

The essence of the myth is this: Orpheus falls madly in love with Eurydice. They marry and that very day a snake bites her and she dies. Orpheus, bereft, feels he cannot live without her and decides to descend into the underworld, where Hades reigns and from where no one returns. Orpheus hopes to seduce Hades with his song so that he will free Eurydice and together the married couple can rejoin the land of the living.

Orpheus song is so spell binding that gods and humans alike, animals, birds, even the rocks, are mesmerized.The power of his song is irrefutable. As his resume attests, he traveled with the Argonauts to find the Golden Fleece because only he could bewitch the sirens and lull asleep the Dragon.

Hades is deeply touched by Orpheus' song of sorrow and grief and agrees that Orpheus can lead Eurydice up from the Land of the Dead, so long as he not look back until they both emerge into light. Of course, Orpheus does look back.

Why? Perhaps Eurydice never was meant to be a "person." Rather, she is Orpheus' Muse, mere metaphor. And to Orpheus the artist, this is more crucial to him than whether she is a woman of flesh and blood. For many an artist, the act of creation is everything. Art trumps life.

We know that Orpheus' cold heart leaves him indifferent to the state of Eurydice's heart. Likewise, he shows little curiosity about Eurydice as a person, her thoughts, her opinions, whether or not she has a mind of her own. In fact, in the traditional telling of the story, Eurydice never speaks.

Then along comes the twentieth century and women poets – H.D., Edna St. Vincent Millay, Jorie Graham, Margaret Atwood, Carol Duffy, to name a few – begin to tell Orpheus’ story from Eurydice point of view. They embrace the mystery that is Eurydice and give her voice. Each poet presents different interpretations of our silent Eurydice's inner thoughts and emotions.

The American poet Hilda "H.D." Doolittle (1886-1961) rejects the notion of Eurydice as passive object of her heroic husband’s quest. H.D.’s heroine doesn’t accept her fate in silence, rather she cries out in defiant protest. Eurydice is filled with anger and resentment at her lover's bumbling of his famous failed rescue. Why must her fate rest in the hands of this self-centered poet?

While Orpheus charms the underworld with his music, what of Eurydice’s own creative voice? Why should Orpheus be the one to appropriate hell and darkness (i.e., the unconscious, mystery, memory)? H.D. admires Eurydice’s determination to reign in hell if she cannot write poetry in heaven.

H.D. also rejects the view of Orpheus as faithful lover. Various reasons have been offered for why Orpheus disobeys Hades and looks back: fear, distrust, need. Orpheus’ backward glance, H.D.'s Eurydice suggests, is more a gesture of greed and narcissism – to see his own reflection.

 

So for your arrogance

and your ruthlessness

I have lost the earth

and the flowers of the earth…

 

Written during the painful disintegration of her own marriage, H.D.’s "Eurydice" can be read as a personal cry of rage and despair against her unfaithful husband. Also a poet and once her mentor, he has drawn her toward unhappiness only to turn and reject her. Her Eurydice executes a "Eurydicean" turn away from patriarchal convention.

Canadian poet Margaret Atwood (b. 1939) discards the notion that Orpheus loves Eurydice. She believes that Orpheus doesn't feel an authentic love for her. Rather, his love reflects a desire to manipulate and control. He does not see what she wants, or who she is. He does not truly see her at all, only a vision of her that he has created. Instead, a woman must create herself:

 

O handful of gauze, little

bandage, handful of cold

air, it is not through him

you will get your freedom.

 

There are mnay ways to skin a cat, meaning there are many ways an imagined Eurydice would speak and feel. H.D.' s Eurydice speaks with anger, but Scottish poet Carol Duffy's Eurydice destroys Orpheus through ridicule. Duffy (b.1955), Poet Laureate of the U.K., handles the knife deftly:

 

In the one place you'd think a girl would be safe

From the kind of man

Who follows her round writing poems, hovers

About while she reads them,

Calls her his Muse,

And once sulked for a night and a day because she

Remarked on his weakness for abstract nouns...

 

Eurydice wants to speak for herself. She doesn't want to be "Dearest, Beloved, Dark Lady, White Goddess, etc.etc....In fact, girls, I'd rather be dead."

Duffy's Eurydice even mocks Orpheus' great gift of song: at the sound of his voice, "the mute, sullen stones at his feet wept wee, silver tears." Eurydice is not even consulted when Hades agrees to let Orpheus lead her up to the light, his one condition being that he not look back until they both emerge from the darkness.

But who says Eurydice even wants to return to the Land of the Living? The whole way up, Duffy has Eurydice plotting how to get Orpheus to look back. "I was thinking of filching the poem / out of his cloak/ when inspiration finaly struck me... He was a yard in front./ My voice shook when I spoke - / Orpheus, your poem is a masterpiece. I'd love to hear it again...// He was smiling modestly,/ when he turned,/ when he turned and he looked at me."

There are endless interpretations of why characters behave as they do, and why decisions –conscious and unconscious – are made. Which is why Orpheus and Eurydice continue to fascinate up until the present day. Their story is one of art, love, death, renewal, an ultimately tragic end, a story rich with possibilities.

A last word: there are many stories from a variety of cultures where looking back is considered harmful. Lot’s wife (Mrs. Lot? She is not given a name) looks back and is buried in ash. But in my poem “Milcah” (ably translated by Барбара Голдбърг for this festival) Lot’s wife looks back for love, albeit for a goat), saying “If you do not turn toward what you are twined to, you are not fit to walk this earth.”

© 2019 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив