INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2018

Никол Бариер

Орфей, фигура на изгнанието в съвременната литература?

Има няколко версии на този мит. Все пак във всички тях основните елементи остават. Орфей, син на тракийския цар (или речен бог) Еагър и на музата Калиопа, бил дарен от Аполон, който го научил и на магията на думите и на поезията, със седемструнна лира, на която той добавил още две струни, за да ги изравни с броя на музите.

Така деветте струни съответстват на деветте музи и символизират аспекта на целостта, често асоцииран с Орфей.

Като пеел под звуците на своята лира, Орфей омагьосвал богове, смъртни и животни. Съюзът на думи и музика бил и оръжието, с което Орфей спасил Аргонавтите от пленителната песен на сирените, като в този случай героят персонифицира мощта на емоцията и съблазънта, носени от музиката.

В тази първа част на мита, която разкрива Орфей като майстор на песента, се наслагва и втори компонент, вероятно по-известен от първия. И той е историята за любовта и съблазънта.

Орфей е младият съпруг на Евридика. По време на медения им месец обаче героят Аристей започва да преследва с домогванията си Евридика. Веднъж, в опита си да избяга от него, младата жена бива ухапана от змия и умира. Орфей слиза подир нея в Царството на мъртвите, за да си я върне. Гласът му съблазнява пъклените сили в Царството на Хадес и те го допускат да стигне до Евридика. Богът му я връща, но само при едно условие: че няма да се обърне назад да я погледне, преди да са стигнали до изхода на неговите подземни владения.

Неспособен да спази тази забрана, на една опасна част от пътеката Орфей се обръща назад, за да й помогне. Така губи безвъзвратно Евридика.

Орфей не устоява на забраната и Евридика умира за втори и последен път. Съкрушен, певецът заживява далеч от хората, обкръжен единствено от животните, привлечени от песента му. Менадите обаче се настървяват срещу него и разкъсват тялото му на парчета, задето, обсебен от любовта си към мъртвата Евридика, е отхвърлил любовта на тракийските жени.

Друга версия на мита твърди, че Орфей е поразен от гръмотевицата на Зевс, защото е посветил хората в божествени тайни.

Бих желала да споделя с вас това, с което митът ме вдъхновява и което е свързано с днешните изгнания на бежанците, пристигащи на континента по гръцки, сицилиански или испански води.

Младите хора от Сирия, Афганистан, Ирак и Африка бягат от войната и мизерията. Няма да се спирам на отговорността на западните правителства, но тя е подчертана в „Черният Орфей“ – предговора на Жан-Пол Сартр към „Антология на новата френскоезична негърска и мадагаскарска поезия“ на Леополд Седар Сенгор:

 

Какво очаквахте, когато издърпахте тапата, която запушваше черните усти? Че те ще ви запеят хвалебствия? Онези глави, които бащите ни са навели до земята със сила, мислите ли, че те ще се изправят отново, за да прочетете обожание в очите им? Ето, тук са хората, които ни гледат, и аз ви пожелавам да изпитате удоволствието от това усещане. Защото в течение на три хилядолетия белият човек се е радвал на привилегията да гледа, без да бъде гледан; той целият беше един поглед, светлината на очите му черпеше всичко от родната сянка, белотата на кожата му, беше натраплив поглед, кондензирана светлина.

 

И така, не са нито митът, нито изгнанието темите, с които искам да се захвана тук, а – възможностите, които сегашната ситуация отваря. Ситуациите на изгнание се надигат от прииждащите литератури в диалог с литературите на приемащия континент, защото бежанците „мигранти“, които настъпват към бреговете на Европа, независимо от това, какъв е произходът им, поставят пред изпитание хората – писатели и творци –изпитанието да свидетелстват за техните ситуации – живи, съобщени, митологизирани. Това не е нещо ново в литературата. Да вземем за пример Марсел Камю, който е адаптирал орфическия мит в своя „Черен Орфей“, или Алберто Моравия, или дори Жан Женет, който описва така добре изгнаническите ситуации на маргиналите (убийци, крадци, местни, негри и т.н.). Ние вече сме далеч от древния мит, който отделя тялото от душата, тъй като тялото, което пътува, вече не е тяло на вътрешното изгнание, на страданието, милостта или откровението, а е тяло, което навлиза в Европейския континент. Това е външно изгнание, в което емигриращите в новото, в Запада виждат рай или ново Елдорадо.

Ако изпитват тъга по родината, ако се чувстват чужди, пристигайки на непознатите брегове, новите бежанци имат възможността да се свържат с други култури, други цивилизации и да се запознаят с нови ситуации, неизвестни за сънародниците им, останали  в родината. Тези последните са по-близки до Орфей, който остава на прага, докато техните „мигриращи“ сънародници се впускат, подобно на Одисей, в символичното пътешествие-инициация, което понякога води към смъртта.

Това е едно географско изгнание, което се осъзнава чрез отхвърляне, предателство на ценностите, провъзгласени от Запада: Свобода, Равенство, Братство, Човешки Права и т.н. ...цялата тази пропаганда на новите империи...

От страната на приемащото население има мобилизация на активността и солидарността, която се надига срещу закона, забраняващ помощ за бежанците. Във Франция това се нарича престъпление на солидарността. Например активистите, които приютяваха или транспортираха, лекуваха или хранеха бежанците, бяха съдени и получиха присъди.

Именно тук откриваме мита за ЛЮБОВТА на Орфей към Евридика – любов, която го тласка към СМЕЛОСТТА да изведе любимата си от ада, рискувайки живота си. Тази смелост е акт на НЕПОДЧИНЕНИЕ, в нашия случай – на гражданско неподчинение, защото това е начинът, по който обвинените и осъдени активисти обясняват действията си.

Орфей е на страната и на двата бряга, на страната на онези, които са останали в родината, и на страната на онези от приемащите страни, които се оказват „изгнани отвътре“. Докато мигрантите са „външни изгнаници“, те приемат образа на Одисей между резигнацията и свободата, с цялата съвкупност от опити, които ги очакват по скиталческите пътеки на изгнаничеството (разправии, преминаване на граници, робство, смърт), и ако тези опити на прехода са вече минало, то пред тях все още остават изключването и отхвърлянето.
Фигурата на Орфей може да бъде видяна и като фигура на чужденеца в собствената му страна, в митарствата на оцеляването, в които стои въпросът за ДРУГИЯ и за домакина (за този, който бива приет, и за този, който приема, на френски думата е една – HÔTE). Оксиморонна връзка свързва двете понятия и сравнението дава нов прочит, преосмисляне на мита, то тласка към общо разбиране за една споделена история. Тази теза можем да разчетем например в структурата на един от пътеписите в „Бележник на едно завръщане в родната земя“ от Еме Сезер или в „Песни на сянката“ от Леополд Седар Сенгор, където загубата на себе си е описана и като прераждане чрез диалог и чрез съвместна работа през мита.

В носталгията по родната земя, в преживяването на двойствеността на връзката с майката земя редица писатели преминават от учудването към интериоризацията на изгнанието, текстовете им съдържат тази фигура на оксиморона: от черната поезия, през романите за африканската независимост, до модерните романи.

Така те артикулират това напрежение между Своето и Другото. Неспособни да установят връзка на равенство, те не казват дали йерархията между „тук“ и „там“ е позитивна или негативна и дали изгнанието не е катализатор за разрушаването на всички илюзии и очарования.

Тукашното и тамошното са в опозиция, тамошното е в напрежение с тукашното – напрежение, което изразява и сложността на движението от „там“ до „тук“, като при това мимикрира сложността на пътя от „там“ до „тук“. Това напрежение създава ефект на разкъсване между паметта за „там“ и тази за „тук“ и изговаря срещата с един учудващ свят, без ориентири. Свидетелят става ясновидец, окото, което вижда обекта, за който съди, е издигнато, дадено му е да открива скрити реалности. Изобличаването се извършва чрез една акцентирана представа за очите: удивлението в очите на бежанците срещу учудването в очите на западняците. Изгнанието вече не е проблем на местния човек или на човека от другата култура, то става проблем на себе си със себе си.

Опитът на мигранта обогатява опита на западния човек в момента, в който навлиза в полето на литературното творчество. В момента, в който примката на Западния свят се стегне, устата на мигранта се отваря. Остава да видим дали неговите думи могат да бъдат чути, или ще бъдат дистанцирани, отречени и отхвърлени. И тогава можете да зададете въпроса за доминацията в литературата, където писателите изгнаници нямат достатъчно мощни механизми на влияние, за да подкопаят успешно основите на властта (включително културната) на Запада.
Писането отразява оронването на един живот, постоянно побеждаван от моментите на вътрешен монолог. В резултат от изгнанието, и дори само от изгнанието на езика, на тези писатели им остава да работят в режим, подобен на този на Пол Селан, който изобретява един нов език на траур – език, едновременно универсален и пределно личен. В тази връзка Клаудио Магрис пише: „песен от екстремните измерения на орфизма, която се спуска в нощта и в царството на мъртвите, която се разтваря в неопределен, жизненоважен тътен и разбива всички форми, лингвистични и социални, за да намери думата – магическата дума, която отваря вратата на Историята“.

 

18.12.2017

 

 

Превод – Елка Димитрова

NATIONAL CULTURE FUND

The project “International Festival of Poetry “ORPHEUS” – Plovdiv 2018” was realized with the financial support of “The Cultural Programme for the Bulgarian Presidency of the Council of the European Union 2018” of the National Culture Fund.

 

Bulgarian Presidency
of the Council of the European Union

© 2018 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив