INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2019

Джордж Уолъс

Тук дебне опасност: Орфей, хванат между мита и мига

Като артист, практикуващ изкуството на пърформанса – писане на поезия и четене на поезия пред публика, – за мен беше своеобразно предизвикателство да формулирам някои мисли за извечната история на Орфей, за нейната връзка с ролята на художника в посредничеството между мита и мига. А навлизането в подобен процес доведе и до постигането на някои практически прозрения.

Казвам „пърформанс“, тъй като гледам на акта на писане на стихотворение или на прочитането му на глас като на пърформанс „във времето“ – точно толкова, колкото пеенето на песен, танцуването на танц или изявата на художник, практикуващ живописта на действието, е пърформанс „във времето“.

Казвам „предизвикателство“, тъй като не съм нито теоретик, нито артист, който се опира на теорията, а по-скоро аудио-дидактик. Осъден да изтегли своя занаятчийски конец от магическата нишка. За да се издигна нагоре, изкачвах хлъзгаво нанагорнище, катерих се по Яковата стълба, отрупана с поетически ангели, – тласкан от любопитство, интуиция и инатливо романтическо настояване за вътрешната легитимност на субективната художествена представа.

 И казвам „практически прозрения“, защото съм беден и прост американски прагматик, безпрекословен роб и слуга на Светия Граал на функционалността.

За щастие, обектът, който ми бе предоставен, направи процеса лесен и аз съм щастлив да изгубя няколко мига от безценното ви време, за да споделя мислите си.

Първото нещо е следното – разстоянието между мита и мига. Това беше по-лесната част. В крайна сметка, това е основната територия, в която един художник трябва да работи. Служейки за свързване в двете посоки. В едната посока – като прилага иконите на натрупаната културна мъдрост към конкретния опит, реален или измислен, на нашия индивидуален или колективен живот. В другата посока – чрез алхимическото преобразуване на истински или измислени преживявания в митове.

Поетът като творец на митове.

Поетът като прилагащ мита към опита.

Поетът като певец, чиято работа по посредничеството между мита и мига не е завършена, докато не доведе публиката до същата удивителна точка на връзка, която той (или тя) е прозрял.

Един човек, половин дузина отдадени слушатели, едно цяло общество.

Това довеждане на публиката до удивителната реализация е дар. Дарът на Орфей.

Защото Орфей е бил дарен от Аполон с дарбата да омайва с песен и да кара слушателите си да танцуват – животни, дървета, хора, богове, камъни. Да омайва, е като да интоксикира и имплантира. Животно, което танцува, е животно, което е приело опиума на песента. Камък, който пее, е камък, който се е присъединил към процеса на свързването на мига с мита.

Това е нещо изкусително. Но и опасно. И в сърцевината на историята за Орфей има две приказки, предупреждение за всеки, който няма камъни в главата си, за да не им обърне изрично внимание.

И тук е мястото, на което прагматикът у мен започва да рита.

Първата приказка, разбира се, е най-добре познатата – какво се случва, когато Орфей се опитва да спаси Евридика, т.е. когато използва силите, с които е дарен, за лични цели, вместо за това, за което те са предназначени.

В крайна сметка Аполон е дал на Орфей силата да омайва чрез песента, да – но защо? Заради това, което митотворството може да направи за хората и обществата, разбира се. Но за лични цели? В този случай – за да наруши Орфей правилата на живота и смъртта, да направи извънредна сделка с Хадес и да отскубне жена си от смъртта?

Не чак толкова.

Но ето какво е направил Орфей – той е злоупотребил със силата, с която е бил дарен, – и трябва да разберете, че Хадес е заложил тази малка „но-не-можеш-да-погледнеш-назад“ уловка умишлено, съвсем точно преценявайки, че Орфей няма да е способен да се удържи да направи това.

Провалът на Орфей не е обръщането назад – а злоупотребата с дадените от бога сили.

Втората приказка, по-малко известната, е не по-малко внушителна и поучителна. Орфей, безутешен след провала си в спасяването на Евридика, сяда на брега на река Хеброс и отказва да вдигне лирата си и да свири за някакви побеснели фурии, които се случват наблизо. Разгневени, те го разкъсват на парчета,  откъсват главата му и я хвърлят в реката.

И така получаваме – главата на Орфей, пееща, докато плава надолу по течението към морето и по-нататък към остров Лесбос, преди Аполон най-накрая окончателно да я накара да замлъкне.

Орфей отново се е провалил. По лични причини той е отхвърлил изпълнението на дълга, който е имал – да споделя дадените му от бога сили, – този път, като се е противопоставил на наредбата на боговете в образа на дивите, подопечни на Дионис менади – под предлог че оплаква неспасяемата си съпруга. Вместо да си научи урока и да продължи напред – не можеш да злоупотребяваш с дадените ти сили! – той отказва да се подчини.

И така, какъв е смисълът от тези поучителни орфически приказки?

Прост. Като артисти, ние сме дарени със специален дар – да играем ролята на творци на митове в своите общества. Да свързваме мита с мига и мига с мита. Да използваме този дар за целите, за които ни е бил даден.

Ние сме предупредени за това, което следва, ако опитаме да злоупотребим с дара.

Хората, надарени със способността да правят мит от мига, изпълняват дълг, когато вдигат лирата; и трябва да внимават с това, което искат в замяна.

Поука: Бъдете творци на митове. Служете на изкуството си, не на себе си. Не подценявайте възможността, като Орфей, да се окажете хванати между мита и мига. Ако се почувствате разочаровани от това, което можете или не можете да получите в замяна на практикуването на своето изкуство, и усетите порив да кажете, че искате да сложите проклетата лира долу, съпротивете се на този порив. Той може да ви струва главата.

 

Превод – Елка Димитрова

© 2019 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив