INTERNATIONAL POETRY FESTIVAL „ORPHEUS“

PLOVDIV 2018

Елка Димитрова

ПО СЛЕДИТЕ НА ОРФЕЙ

Встъпителна лекция

И така, кой е Орфей?

Певец и поет, който покорява с песните си живата природа и събужда за живот мъртвата? (Това, разбира се, е митът, за който – с различните му версии – ще стане дума по-обстойно надолу в този текст.)

Лечител с кръг от последователи, които лекуват с необичайни методи – билки, песни, заклинания? (Има останали свидетелства за орфически медицински таблици.)

Харизматичен жрец, създал общност от последователи със свои култове, ритуали и специфичен начин на живот? Централна фигура в общност, която изповядва своеобразни реформаторски версии на древногръцкия и тракийския паганизъм, пренарежда пантеона, въвлича олимпийските богове в различни от познатите дотогава отношения, като така оформя най-значимото еретическо движение в рамките на Антична Гърция и Древна Тракия? Или пък жрец, напуснал Дионис, за да се обърне към Аполон, поради което и бива разкъсан от менадите/вакханките, Дионисовите последователки? (За тези хипотези също има писмени източници.) Орфиците не ядели месо и не пиели вино – за тях последното било само символ, което ги сближава с християнството; живеели аскетично и относително отделени от света на останалите; вярвали в екстатичното свързване („ентусиазъм“) с бога, чрез което добивали мистично познание – което пък напомня за учението на дервишите и за редица други религиозни практики. Типична за орфизма била концепцията за sōma – sēma, или за тялото гроб. Според нея тялото било затвор или гроб за душата, която от своя страна била божествен елемент, свързващ човека с боговете (още една, този път – концептуална, аналогия с бъдещата християнска религия). Накратко – орфиците създали аскетична мистична секта. Неин по-късен адепт и реформатор бил гръцкият математик Питагор, така както Орфей най-вероятно бил реформатор на Дионисовата религия. Чрез Питагор елементи на орфизма навлезли във философията на Платон и в следващи мистично-религиозни философии.

И най-накрая – може би Орфей бил тракийски цар, застрашил могъществото на гръцките полиси с проекта си да обедини множество тракийски племена? Поради което и митологизирането му протекло по посока на изкуството, не на военната мощ, тъй като по-безопасно било да го прославят като певец, за да остане в сянка политическата му сила.

 

***

Това, което най-много се помни от историята за Орфей, вероятно е и най-далечното от истината – влюбеният певец, слязъл в подземното царство, за да върне към живот любимата си… не успял, потънал в скръб и го разкъсали менадите.

Според едни – син на бог Аполон, според други – на тракийския цар Еагър (Ойагър): още в самото начало на историята е заложено ключово колебание – сякаш метафора на размаха, с който орфизмът преподрежда древногръцката митология в нови родствени връзки между боговете. А ние още в самото начало трябва да отбележим, че за Орфей има два (макар и доста смесени) корпуса истории – гръцки и тракийски, и че вариациите най-често сами издават произхода си.

Според Пиндар (517 – 438 г. пр.н.е.) и Аполодор (180 – 110 г. пр.н.е.) той е син на Еагър. Интересното е, че докато писателите и поетите клонят към човешкото обяснение на произхода му, историкът Диодор Сицилийски (90 – 30 г. пр.н.е.) се чувства длъжен да обобщи и другата теза като равноправна – тезата за божествения произход, обясняваща и свръхестествените способности на героя като наследени от Аполон – бога повелител на изкуствата и лечител, и разбира се – бога, свързван със слънцето и светлината, които ще станат ключовите символи на орфизма. Тази връзка обяснява и необикновената златна лира на героя – получена от божествения баща-покровител. (Макар дори във варианта с баща Еагър връзката с Аполон да остава – чрез майката на Орфей, музата Калиопа, която го отвежда на Парнас при сестрите си, където пък той получава Аполоновия дар. Аполоновата лира от своя страна съдържа индикации за друга съществена връзка: тя е изобретена от Хермес, за да бъде усъвършенствана от Орфей, който добавя към нейните седем струни още две, за да достигне съответствие с броя на музите.) Версията за Аполон като баща малко ще се сблъска с историите около жреческата хипостаза на Орфей – защото тези истории (в по-голяма степен документирани) го представят като жрец, последовател на Дионис, който впоследствие се обръща към Аполон, поради което и си изпаща от Дионисовите поклоннички менадите. Вероятно все пак най-логично е Хорациевото обяснение, че в старите времена поетите просто са били наричани „синове на Аполон“. Но може и обръщането към Аполон (религиозно и идеологическо) да е оставило печат на синовна връзка в митичния разказ.

Относно майката съмнения няма – тя ни повече, ни по-малко е музата Калиопа, покровителка на епическата поезия и красноречието. За син на Орфей се посочва героят Музей (според Диодор). А по-далечният му произход възхожда към царството на Хемус и Родопа, превърнати от разгневените богове Зевс и Хера в планини заради хюбристичната дързост на двамата смъртни да се наричат един друг с имената на повелителите на Олимп. Впрочем много са местата, оспорващи си правото да бъдат родни за митично-легендарния герой – от Родопите в Тракия до Пимплея в близост до Олимп. Както вече стана дума, Орфей е свързван и с Парнас, планината, обиталище на музите. А някои източници твърдят, че е учил в Египет. Тук, разбира се, се преплитат митологемите (в емблематичните за музите и Аполон места) със зрънцата истина в легендите. Най-устойчивото прозвище на Орфей обаче си остава „Тракийският певец“, поради което и най-голяма е вероятността да е бил свързан с тракийските земи. Вергилий например описва оплакването на Евридика от дриадите в териториите от областта Епир и река Марица (Хеброс) до земите на гетите (Дунавската равнина). Но съществуват предположения, че историята за Евридика е по-късно прилепена към легендата за Орфей, а слизането му в подземното царство (Тартар) е било с цел да омае богинята Хеката (да омагьоса богинята на магията! – отново хюбристичен елемент, макар и свързан с преданието за Орфей като основател на култа към Хеката). Самото име Евридика, „Онази, чиято справедливост се простира нашироко“, напомня заглавни фрази от по-късни култове към Персефона – факт, който също работи за тази теза.

Разглеждан като жрец, Орфей се смята за основател на култа към Хеката в Егина (мистериите на Хеката), а в Лакония – на култа към Деметра Хтония и на Игрите на спасението (Сотериите). В Тайгет пък дървено изображение на Орфей свидетелства за връзката му с Елевзинските мистерии, свързани с култа към Деметра.

Най-ранните литературни свидетелства за Орфей датират от 6 в. пр.н.е. – фрагмент от две думи на поета Ибик, нарекъл героя onomaklyton Orphēn“ – „Орфей, славен по име“. Не е споменаван от Омир и Хезиод. По-старите източници (с изключение на Аристотел) държат на историческото му съществуване. Документирани са и химни от Орфическите мистерии – Орфически химни. Светилищата, съхранили реликви от Орфей, са смятани за оракули, т.е. на Орфей са били приписвани и пророчески дарби.

Устойчив пасаж в митичните истории за Орфей е участието му в Похода на аргонавтите към Колхида за Златното руно (около 1400 г. пр.н.е.), което малко озадачава, като се има предвид, че първите изображения на героя са от 600 г. пр.н.е. и че той често е датиран в 7–6 в. пр.н.е. (заради последното е и логично Омир и Хезиод да не го споменават). В Похода на аргонавтите присъствието му е от особено значение, защото песента му задава ритъма на гребците, но още по-важно – той заглушава с песента си омагьосващите трели на сирените и така избавя спътниците си от гибелните им чарове. Като става дума за това епическо събитие – на Орфей се приписва и една от древните Аргонавтики (поеми, описващи Похода).

И разбира се, историята за Евридика, за която ще се говори много на тази среща… Тук само ще поставя ударение на интересните разминавания в обясненията за онова фатално обръщане назад. Евридика, любимата на Орфей, докато се разхождала в деня на сватбата със своята свита от кикони (древнотракийско племе, живяло между поречията на реките Места и Марица), била подгонена от сатир. В опита си да избяга налетяла на гнездо на пепелянки и била смъртоносно ухапана по петата. (Според друга версия в този фатален момент Евридика била преследвана от пчеларя Аристей – така е и в „Георгики“ на Вергилий. А има и вариант, запазен от Овидий, че змията я ухапва, докато танцува с наядите.) Орфей, съкрушен от смъртта й, запял тъй тъжни песни, че разплакал всички богове и нимфи, те го посъветвали да се опита да омилостиви боговете на подземното царство, за да му върнат Евридика. И така и станало – песента му смилила и лодкаря Харон, който го превел през река Стикс, и Хадес и Персефона, които се съгласили да му върнат любимата, но при една условие – той да не се обръща назад, докато не излязат от подземното царство. И той наистина устоял и не се обърнал назад, докато не излязъл на горната земя – тогава мигом се обърнал, подценявайки факта, че условието се отнасяло до двамата, а Евридика вървяла след него – тоест тя още не била излязла. Този логически капан в историята е много впечатляващ. Съществува, разбира се, и по-простата версия, че Орфей се обръща да помогне на Евридика на една опасна отсечка на пътеката. Но като че ли особено интересен с критичността си е анализът на Платон. Там според Федър (в „Пир“) подземните богове са представили на Орфей само сянката/отражението на Евридика. Платон интерпретира Орфей като страхливец, който, вместо да се реши да умре, за да бъде с любимата си в подземното царство, се опитва да размекне сърцата на боговете, за да му я върнат в света на живите. Тъй като любовта му не била истинска, той не искал да умре за нея. Затова и бил наказан от боговете: първо – като му било дадено да види само сянката й в подземното царство; а после – и като бил убит от жени (менадите). 

Според преразказ от Късната античност на Есхиловата изгубена драма „Басариди“ Орфей към края на живота си отрекъл господството на всички богове освен на Слънцето (което той наричал Аполон). Една сутрин отишъл в храма на Дионис на планината Пангайон, за да поздрави своя бог, но бил разкъсан от тракийските менади заради предателството си към техния повелител. Според легендата бил погребан в Пиерия. (Но гръцкият пътешественик и географ от II век Павзаний пише, че Орфей е намерил смъртта си и е погребан в Дион.) Тъй като гръцката митология е съхранила и друг подобен разказ (за Пентей и за Дионис Загрей, които също слизат в подземното царство и биват разкъсани от менади след това), има хипотези, че при смъртта на Орфей може да става дума и за жертвоприношение на Дионис; съществуват и предположения, че в Орфическите мистерии Орфей е приеман за паралелна фигура или дори за въплъщение на Дионис.

Съществуват обаче и алтернативни версии на преданието, що се отнася до мотива за любовта. Според древногръцкия поет Фанокъл Орфей още по време на похода за Златното руно чезнел от любов по младия аргонавт Калаис. Овидиевата интерпретация в „Метаморфози“ също акцентира на този елемент, като обяснява смъртта на героя с безразличието му към тракийските жени, което от своя страна се дължало или на лошия му опит, или на даден от Орфей обет – това загатва римският поет, живял в изгнание в Тракийските земи.

Така около смъртта на Орфей също се очертават две основни версии. Първата е, че той бил разкъсан от менадите, задето, потопен в мъка по Евридика, отказал да свири весела мелодия на тяхна оргия; след това обаче те на свой ред били наказани от Дионис, който ги превърнал в дървета. Втората – че бил разкъсан от тракийки от племето Кикони заради безразличието му към жените (със или без мотива за загубата на съпругата); в тази версия техните мъже ги наказали, като ги татуирали, което обяснява и обичая в някои тракийски племена жените да бъдат татуирани. Павзаний дава трети (поне) вариант на наказанието на менадите – след престъплението им река Хеликон се скрила под земята, когато убийците на Орфей се опитали да измият окървавените си ръце в нейните води.

Главата и лирата му с траурни песни се понесли по течението на река Хебър (Хеброс, Марица) към Средиземно море. Стигнали до остров Лесбос, където местните хора ритуално изгорили Орфеевата глава (това била формата на тогавашните погребения по тези места) и построили капище край Антиса в негова чест, където хората идвали да се допитват до оракула.

Лирата му била отнесена от Музите на небето и поставена сред звездите така възникнало съзвездието Лира. Музите събрали и части от тялото му и ги изгорили в Лейбетра, в подножието на Олимп, където славеи пеели на гроба му. А душата на Орфей слязла в подземното царство и отново се събрала с любимата Евридика.

Според друга легенда, както стана дума, гробът му е в Дион, близо до Пидна в Македония.

Цялата тази митологизирана смърт обаче има и още една известна версия, която силно преакцентира сюжета от тракийската към гръцката култура. А именно – че Орфей бил убит от Зевс, задето бил лъгал хората за историите и тайнствата на боговете, а също и задето ги надарил с познания (тук виждаме схемата от мита за Прометей) – става дума за медицинските, хигиенните и културните просветителски тенденции на орфизма. В тази версия ясно прозира борбата срещу жреца еретик, изповядвал религия, реформираща официалната.

 

***

На Орфей се приписват голямо количество химни, наричани орфически, в които се възхваляват божествата на природата. Те съдържат молитви и слова на почит към боговете. Предполага се, че са имали учителна функция – че чрез тях Орфей е учел хората как да почитат древните божества. Тракийският герой е останал известен и като създател на култове към Аполон и Дионис.

Предполага се също, че учението му е било не на последно място и опит да бъдат облагородени тракийските нрави, че чрез него се е опитвал да научи траките на по-висока хигиена, да развие медицинските им познания и духовната им култура. Сред даровете на Орфей са: медицината (която обикновено се свързва с Асклепий/Ескулап и Аполон), писмеността (приписвана на Кадъм), земеделието (където Орфей е посредник от Деметра към хората – роля, традиционно приписвана на елевзинския герой Триптолем). Успоредно с това протичат по-ефектните митологеми за пророка и магьосника Орфей, разбира се.

Във връзка с всичко това Орфей е смятан от изследователите за реформатор на старогръцката/тракийската религиозна доктрина и царска идеология. Отражение на това схващане са частите от неговата легенда, свързани с подземното царство, отвъдния живот и безсмъртието – всички онези „нарушения“, престъпвания на правилата на живота и смъртта, заложени в сюжета на преданието. Вероятно неговата реформаторска дейност е била и действителната причина за смъртта му.

Първите изображения на тракийския герой са от 600 г. пр.н.е. Досега са известни общо 92 негови изображения върху атически вази. Документирането на митовете и легендите за Орфей дължим на древните елини, макар че не е ясно в каква степен в процеса на това документиране са работили и механизмите на културното присвояване – на опита да бъде асимилирана културата на траките.

NATIONAL CULTURE FUND

The project “International Festival of Poetry “ORPHEUS” – Plovdiv 2018” was realized with the financial support of “The Cultural Programme for the Bulgarian Presidency of the Council of the European Union 2018” of the National Culture Fund.

 

Bulgarian Presidency
of the Council of the European Union

© 2018 International Poetry Festival „Orpheus” – Plovdiv
Международен фестивал на поезията „ОРФЕЙ” – Пловдив