Елин Рахнев е роден през 1968 година в град София. Завършва специална педагогика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” , а п –късно специализира режисура в Националната академия за театрално и филмово изкуство – София.
Работил е като журналист и редактор на тв предавания. Бил е главен редактор на списанието за поезия Витамин Б.
От 1999 година работи като драматург в различни театри, между които Народен театър „Иван Вазов”, Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов”.
Публикувал е книгите с поезия Съществувам, Развяване на минзухара, Октомври, Канела.
Автор е на пиесите Боб, Прозореца на Йонеско, Флобер, Кукувицата, Фенове Маршрутка, Тест, Любов, Свалячи.
Стиховете му и текстовете за театър са преведени на повече от двайсет езика.
Носител е най-престижните български награди за поезия – „Веселин Ханчев”, „Иван Николов” и за драматургия – „Икар“ /Боб и Фенове/, „Аскеер“ /Тест/.
Живее в София и работи на свободна практика.
ПИСМО ДО ПОЕЗИЯТА
Ти, която изплака целия дъжд,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Не зная името си
и годините не помня,
но нужни ли са имената ни
в това пътуване.
Катастрофирал гълъб се носи
в несъвършенството
и пада,
перата му – последно предупреждение.
А аз към себе си вървя
с подути вени от съмнение
и с едно остаряло понятие –
достойнство.
Дъхът на пеперудата полека изветрява
и рисува върху старото небе
картина.
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката
към лятото.
A Letter to Poetry
You, who cried out the entire rain,
allow me to tell you
that I exist.
I don’t know my own name
and I don’t recall the years
but do we need names
on this journey.
A wrecked pigeon traverses
the imperfection
and collapses,
his feathers – a final warning.
Yet I walk towards myself
with veins, bulging with doubt
and the old fashion notion
of dignity.
The butterfly’s breath gradually fizzles out
and sketches a painting across the ancient heavens.
The words wander like seagulls
on the wrong route
to summer.
II
Ти, която спука всички кореми,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
децата,
и да забравя…
Душата ми – бездомно копеле
тъп уестърн
грешка
Лилава е смъртта,
лилави са гробарите
и може би лилаво е и съвършенството.
Прегракнали петли
в съня ми кукуригат,
но мен ме няма.
И уличната суета
реже старото небе
на малки порции живот.
Благодаря… Благодаря… Благодаря…
П.П. От думите остана само грозен скелет
и стиховете на поетите,
прострени на балконите, до потниците и до гащите.
II
You, who busted all bellies,
allow me to tell you
that I exist.
Powerless to everything,
I want to drown there,
with the children’s paper boats,
and to forget.
My soul – an immortal bastard
dumb western
error
Death is violet,
so are the undertakers
and perhaps violet also is perfection.
Hoarse roosters
cock-a-doodle-doo in my dream
though I’m absent.
And the vanity on the streets
chops the old sky
into small slices of life.
Thank you… Thank you… Thank you…
P.S. Only an unsightly skeleton remains of words,
and the poets’ work
hung out to dry on the balconies next to tank tops and underwear.
Translated by Katerina Stoykova
ДУМИТЕ
Открих ги в лишеите на нощта –
голи и влюбени.
Лилавите им колена свенливо
се лющеха от нетърпение.
Луната бе изгаснала и само
се чуваше как деликатно хърка.
Целунах ги…
По миглите, по бузите… навсякъде.
Изгубих ориентация,
полека хлътнах в себе си
и бързо се разпука кожата ми.
Видях как всичките ми клетки,
оцветени,
превръщаха се в букви,
и бягаха, и бягаха…
Излизаха от всичките ми части,
отлитаха нанякъде и после
дъхът им цопваше във тъмното.
Не зная как останах жив –
изпразнен и дрънчащ.
Не бе останало във мене нищо
освен една саката буква,
която не успя да отлети.
Words
I found them in the lichens of the night –
nude and smitten.
Their violet knees bashfully
flaked with impatience.
The moon had switched off and I could only
hear her delicate snoring.
I kissed them.
On the eyelashes, on the cheeks… everywhere.
I lost my bearings,
softly sunk into myself
and readily my skin broke open.
I saw how all my cells,
colored,
altered into letters,
and scurried, scurried…
They fled from all my parts,
flew towards some place and then
their breath splashed into the dark.
I don’t know how I remained alive –
emptied out and clanging.
There was nothing left in me except
a lone hobble letter
that could not ascend.
Translated by Katerina Stoykova
***
Ако пеперудите не станат президенти
цял живот ще си остана в ъгъла
и ще си казвам – нищо
нищо
нищо.
Мечтите ми – малки паяци
ще надебелеят като прасета
и ще грухтят
и ще грухтят…
Докато се пръсне небето
от гадната им миризма.
Ако пенсионират вятъра
цял живот ще си остана в ъгъла
и ще си казвам – нищо
нищо
нищо.
Ще бъда сигурно една огромна кашлица
и толкоз…
Ако някога се стопи снегът в краката ми
няма да издържа
ще забравя нищото.
И ще започна да блъскам главата си в живота,
докато стане кокиче.
***
If butterflies do not become presidents
I’ll remain in the corner all my life
and I’ll repeat to myself: it’s okay
it’s okay
it’s okay.
My dreams – small spiders
will fatten up like pigs
and will oink
and will oink.
Until their stench bursts
the sky open.
If wind is retired
I’ll remain in the corner all my life
and I’ll repeat to myself: it’s okay
it’s okay
it’s okay.
Probably I’d be one giant cough
and no more.
If the snow at my feet ever melts
I won’t be able to take it
and will forget nothingness.
I’ll start slamming my head into life
until it turns into a snowdrop.
Translated by Katerina Stoykova
***
Държавата понякога ме гали,
понякога ме хапва на закуска.
А костенурките нагоре пишкат –
и правят кръгчета, и правят кръгчета.
Уолт Уитман, моля те, вземи ме
в ръцете си като последна майка.
Защото писна ми да се събуждам гълъб,
а да си лягам таратайка.
***
At times the government caresses me,
at times it chews me up for breakfast
And turtles urinate skywards
while making circles, making circles.
Walt Whitman, please embrace me
in your arms like final mother:
I can no longer wake up swan
and fall sleep a clunker.
Translated by Katerina Stoykova
