Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 година в София. Започва да печата стихове в списание „Родна реч“ още като ученичка в Немската гимназия. Първата й стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 година.
Авторка на девет поетични книги, най-известните сред които са Самотна игра, Памет за подробности, Разглобяване на играчките, Еклектики, Седем. Издава два сборника с разкази: Бавно и Всички разкази са за теб, и два тома с публицистични текстове.
Носител е на национални и международни награди за поезия: Наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа, Националната награда „Христо Г. Данов“, Наградата за литература на София, наградите за поезия „Николай Кънчев“ и „Перото“ за Седем. Стихотворения (с) биографии.
В края на 2022 г. е номинирана за престижната награда „Европейски поет на свободата“ , която ще бъде връчена през 2024 година в Гданск, Полша.
Участник в редица престижни европейски литературни форуми като „Европа пише“, „Поезията в града“, „Донумента“, „Фрагиле“. През 2008 г. получава от Баварското министерство на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом „Вила Конкордия“ в Бамберг.
Стихове и разкази на Мирела Иванова са превеждани и публикувани на множество езици, включени са в редица представителни антологии на българската и европейската поезия и проза. Има две издадени поетични книги в Германия: Самотна игра и Сдобряване със студа в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Седем. Стихотворения с биографии излиза в Полша, преведена от Магдалена Питлак.
Мирела Иванова работи повече от 15 г. като главен уредник на къща музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър “Иван Вазов“, на чиито Камерни сцени с голям успех се играят пиесите й О, ти, която и да си… и Бележките под линия.
Летят любовните имейли, после спират
Всяка дума целувам,
отделно крилете на думите,
отделно душите на думите,
запетаите, точките, трепета
и страстта, и накрая
твоето име.
После с бутона Delete заличавам
всяка дума, крилете на думите
и душите на думите, запетаите,
точките, трепета и страстта,
и накрая твоето име.
Заличавам онзи световъртеж,
олюляването от не до да,
загубата на равновесие
и пропадането един във друг.
Заличавам градовете и влаковете,
и прегръдките в онова лято,
заличавам унеса, дъждовете и стаите,
и теб, осенен и объркан, гол и бял
насред стаите, с трите брака
и двете Германии, заличавам те.
Мой многозначещ, ронлив и безценен
като неразчетен пергамент
отпреди Христа, заличавам те с херпесите
през онази трескава есен,
с въздуха потен от грип, сърцебиене,
стонове, сливане, сън и отново, и пак.
Заличавам те с аспирините, капките,
чая от лайка, евкалиптовия балсам,
който втривам бавно и дълго
в твоето бавно и дълго тяло.
Заличавам те с наивните ти чудатости,
със суетата, с нацупените ти устни,
с всеобгръщащите ръце
и изпепеляващите ти пръсти.
Заличавам те, замечтан за една супа,
вгълбен в една книга, осенен и объркан,
многозначещ, красив
и обичан, заличавам те
и така заличавам и себе си,
любовта заличавам,
защото не я заслужаваме.
The Love Emails Fly, Then Stop
I kiss each word,
individually the wings of the words,
individually the souls of the words,
the commas, the periods, the thrill
and the passion, and finally
your name.
Then with the Delete key I obliterate
each word, the wings of the words
and the souls of the words, the commas,
the periods, the thrill and the passion,
and finally your name.
I obliterate that vertigo,
the swaying from no to yes,
the loss of balance
and the collapse of one into the other.
I obliterate the towns and the trains,
and the embraces in that summer,
I obliterate the daze, the rains and the rooms,
and you, enlightened and confused, nude and white
amidst the rooms, with the three marriages
and the two Germanies, I obliterate you.
My omniscient, crumbly parchment,
as priceless as if pre-Christ, undeciphered,
I obliterate you with the cold sores
from that feverish fall,
with the air sweaty with flu, palpitations,
moans, melding, sleep and more, and again.
I obliterate you with the aspirins, the drops,
the chamomile tea, the eucalyptus balm,
which I rub slow and long
into your slow and long body.
I obliterate you with your naïve oddities,
with the vanity, with your pouting lips,
with the all-embracing arms
and the incinerating fingers.
I obliterate you while you are dreaming of soup,
engrossed in a book, enlightened and confused
omniscient, beautiful
and loved, I obliterate you,
and thus I obliterate myself also,
I obliterate love,
because we do not deserve it.
Translated by Katerina Stoykova-Klemer
***
КАКВО СИ СПОМНИХ, НО НЕ УСПЯХ ДА КАЖА
НА ШЕСТГОДИШНАТА СИ ДЪЩЕРЯ, ДОДЕТО БЯХМЕ ЗАСЕДНАЛИ
ЗА 11 МИНУТИ В АСАНСЬОРА И ТЯ СЕ МЯТАШЕ, ОТСКАЧАШЕ
ОТ ЪГЪЛ В ЪГЪЛ КАТО ЛУМНАЛ И ЛУДНАЛ, ИСКРЯЩ
ФОЙЕРВЕРК, И СЪЛЗИТЕ Й СЕ ТЪРКАЛЯХА ОГРОМНИ,
АПОКАЛИПТИЧНИ ЗАД СТЪКЛАТА НА ОЧИЛЦАТА,
А АЗ СЕ МЪЧЕХ ДА НАДВИКАМ УЖАСА Й, ДА ПОГАЛЯ
ПОАЛЕНЕЛИТЕ Й СТРАНИ И ЧЕЛЦЕТО, ДА Я ПРЕГЪРНА
И ПРИБЕРА ОБРАТНО В СЕБЕ СИ, И УТЕШИТЕЛНО ДА Й ПОПЕЯ,
ЗАЩОТО ВЕЧЕ ЗНАЕХ, ЧЕ ДЕЦАТА РАЗПОЗНАВАТ ГЛАСА
И ПУЛСА НА МАЙКАТА ИЗМЕЖДУ 3000 ШУМА:
„Звездичке моя, не бой се,
пък и нищичко страшно няма,
пък и нали сме заедно:
бялата щерчица, черната мама.”
Спомних си всички онези места,
тресавища, изпитания, отчаяния, опити
и неопитности, в които
съм засядала до без дъх.
Засядала съм и в друг асансьор, цели два часа,
беше режимът на тока, стърчах и пушeх,
търпях и мислех, че вече не ми се търпи.
Засядала съм в самия режим, и изглеждаше,
че е завинаги, и тогава ме хвана
неизлечимата неприспособимост
към светлото бъдеще.
Засядала съм и в асансьора на родилния дом,
засядала съм в самия родилен дом,
цели 40 дни край кувьоза, край телцето ти
с кадифена кожа, кожа и кости,
и цялото омотано в системи,
кислородни банки, тръбички, иглички,
едната точно във вената на челцето,
засядала съм в надеждата като в плитчина,
засядала съм в говорене до без дъх, защото бях чула,
че новороденото разпознава гласа и пулса
на майката измежду 3000 шума,
засядала съм във всевъзможни молитви,
но тази си спомням:
„Моля те, научи се да дишаш,
дишай, дишай, звездичке моя,
дишай бавно и равномерно,
дишай бавно и равномерно.”
Засядала съм в някоя книга, идея, провал,
в ожесточаващо безпаричие,
в несправедливости,
които ме вадеха от обувките.
Засядала съм в опустошителна
синеокост и любовни страдания,
когато това ми харесваше.
Засядала съм с дни у дома,
засядала съм в несвършваща работа,
засядала съм в мълчание
като залък на собственото си гърло,
като камък на собственото си дъно.
Засядала съм в сравнения и метафори
и на границата между Австрия и Унгария,
в три призори митничарите изтърбушваха
куфари, чанти, джобове
и си мислех, че никога няма да стигна,
където съм тръгнала.
Засядала съм на границата,
отвъд която не си заслужава да се живее.
Засядала съм на маси,
в носталгии, в спомени и копнежи,
в обиди, безсилия, безизходици,
в суети и илюзии, във всенароден възторг.
Спомних си също, че всяко засядане беше
знак по пътя, още малко натрупан багаж,
още малко насъщен покой
и – о, ужас! – урок, който си длъжен
да научиш без паника.
Дишаш бавно и равномерно,
дишаш бавно и равномерно.
***
WHAT I REMEMBERED, BUT COULDN’T TELL
MY SIX-YEAR-OLD DAUGHTER, WHILE WE WERE STUCK
FOR 11 MINUTES IN THE ELEVATOR AND SHE TUMBLED,
BOUNCED FROM CORNER TO CORNER LIKE A BLAZED
AND CRAZED, SPARKLING FIREWORK AND HER TEARS
ROLLED GIANT, APOCALYPTIC BEHIND THE LENSES OF
HER GLASSES, AND I WAS TRYING TO YELL OVER HER
HORROR, TO PET HER SCARLET CHEEKS AND FOREHEAD,
TO EMBRACE HER AND GATHER HER BACK INTO MYSELF
AND SING TO HER CONSOLINGLY, BECAUSE I ALREADY
KNEW THAT CHILDREN RECOGNIZE THE VOICES
AND THE PULSES OF THEIR MOTHERS
FROM AMONG 3000 NOISES:
“My little star, don’t be afraid,
besides, there is nothing to be afraid of,
besides, aren’t we together:
the white daughter, the black mother.”
I remembered every place,
swamp, trial, desperation, experience
and inexperience, in which
I’d been stuck to the point of breathlessness.
I’d been stuck in another elevator, for two whole hours,
it was the electricity regime, I stood and smoked,
endured and thought I didn’t want to endure anymore.
I’d been stuck in the regime itself, and it felt
as if it wouldn’t end, and then I caught
the incurable inadaptability
to the bright future.
I’d been stuck in the elevator of the maternity ward,
I’d been stuck in the maternity ward itself,
an entire 40 days by the incubator, by your little body
with velvet skin, skin and bones
all wrapped in IVs,
oxygen banks, tubes, needles,
one precisely in the vein on the forehead,
I’d been stuck in hope as if in a shoal,
I’d been stuck in talking to the point of breathlessness,
because I had heard
that the newborn recognizes the voice and the pulse
of the mother from among 3000 noises,
I’d been stuck in prayers of every kind,
but this one I remember:
“Please, learn to breathe,
breathe, breathe, my little star,
breathe slow and even,
breathe slow and even.”
I’d been stuck in a certain book, idea, failure,
in an embittering lack of money,
in injustices
which shook me out of my shoes.
I’d been stuck in devastating
blueeyedness and lovesickness,
during the times they appealed to me.
I’d been stuck for days at home,
I’d been stuck in endless work,
I’d been stuck in silence,
like a morsel in my own throat,
like a rock at my own bottom.
I’d been stuck in similes and metaphors,
and on the border between Austria and Hungary,
at three in the morning the customs officers disemboweled
suitcases, bags, pockets
and I thought I’d never reach
wherever I’d left for.
I’d been stuck at the border,
beyond which it’s not worth living.
I’d been stuck at tables,
in nostalgias, in memories and yearnings,
in insults, weaknesses, impasses,
in vanities and trickeries, in a nationwide elation.
I also remembered that each occasion of getting stuck served
as a sign along the way, a little extra heaped-up baggage,
a little more essential peace
and – oh, horror! – a lesson you must
learn without panic.
you breathe slow and even,
breathe slow and even.
Translated by Katerina Stoykova-Klemer
Описание на болестта
Хотелската стая предразполага към яснота:
малко след полунощ е, новолуние, ти си тук, но и другаде,
познала си славата, като ухапване от комар е,
зачервява се кожата, дълго и остро сърби. Има
и още една подробност, не ти се живее.
Всеки ден надпрепускаш себе си, главоболно
и главоломно, зъзнеш от късна утрин до ранна
утрин, от неврозата до нирваната. Зъзнеш, когато
затваряш вратата, дори я заключваш. Все отнякъде
духа.
от климатичната инсталация, от Темза, сена,
Даугава, Струма и Стикс, духа от морето, от океана,
от коридорите на властта, духа от Космоса,
в който излял е Дельо хайдутин, от прозореца
неуплътнен, от отверстията на ненаситната плът,
от устните, открехнати да излъжат, от недрата
на кръстопътя, където в сълзи и кръв гният
жилавите ни корени, от дулото на револвера, прострелял
Поетовите Прозрения, от размаханите
над българската съдба гарванови криле, от крилете на
третия гълъб, духа от изтрития праг в твоя чужд дом,
от Хароновите весла
все отнякъде духа и зъзнеш, право в сърцето
ти духа все отнякъде право в сърцето – на решето
направено от стрели фалоси нелсънови колони
айфелови кули тръстики исуси въпроси
зъзнеш простудена от думи с гърло продрано
от единачески вой и кой ще те чуе в хотелската стая
на вселената ветровита кой
Description of the Disease
The hotel room predisposes one to clarity:
it’s a bit past midnight, new moon, you are here, but also elsewhere,
you have found fame, it’s like a mosquito bite, the skin flushes,
itches long and sharp. There’s also another detail,
you don’t want to live.
Every day you outrace yourself, headachy and headlong,
shiver from late morning to early morning, from neurosis to nirvana.
You shiver when you close the door, even lock it. Always
there is a draft.
from the air conditioner, from Thames, Seine, Daugava,
Struma and Styx, there is a draft from the sea, from the ocean,
from the corridors of power, there is a draft from the Cosmos
in which Delyo Haudutin stepped forward, from the unsealed
window, from the openings of the insatiable flesh, from the lips,
parted to lie, from the depths of the crossroads, where our resilient
roots rot in tears and blood, from the muzzle of the gun, shot
through the Poet’s Insights, from the raven’s wings flapping above
the Bulgarian fate, from the wings of the third dove, there is a draft
from the worn-out threshold of your foreign home, from Charon’s oars
always from somewhere there is a draft and you shiver straight
in the heart there is always a draft from somewhere straight in the
heart – riddled with arrows phalluses nelson columns eiffel towers
reeds jesuses questions
you shiver, chilled by the words, with a throat hoarse
from a lone-wolf howl and who will hear you in the hotel room
of the drafty universe who
Translated by Katerina Stoykova-Klemer
Най-после
Открехнах вратата
и видях неоправеното легло
струпаните по пода книги
кръглата маса и себе си в гръб
зелената ваза червения термос
жълтата кръпка върху пердето
видях Богородица с Младенеца
копие от ХVІ век лоената свещичка
угасена наполовина креслото
отрупано с книги и вестници
фосфорециращия прах в тъмното
позлатените букви по гърбовете
на дебелите речници като лунички са
и пристъпих да ги погаля
и разбрах че се връщам и още
че свободата е стая под наем
в която най-после съм у дома
At last
I opened the door just a slit
and saw the unmade bed
the pile of books on the floor
the round table myself from the back
the green vase and the red jug
the yellow stains on the curtain
I saw the Virgin Mary and her child
a copy from the 16th century the tallow candle
half burnt extinguished the armchair
full of clothes and newspapers
the phosphorescent dust in the dark
the gilded letters like freckles
on the spines of the wieldy dictionaries
I stepped inside to run my hand along them
and now I know I’m back again and know
that freedom is a sublet room
in which I am at last at home.
Translated by Ewald Osers
Мирела Иванова
ФИГУРАТА НА ОРФЕЙ – МЕЖДУ МИТА И МИГА
Колкото и пъти да препрочитам мита за Орфей, той винаги завършва с разкъсаното тяло на певеца. Понякога дори си го представям, не натуралистично, а като разхвърляни късове музика, попилени думи и ноти, отломъци любов по недостъпните, заснежени върхове на надеждата.
Представям си го като невъзможност да се събере мига, да се съсредоточи и уплътни в точка, която при натиск или докосване не причинява ужасяващо страдание. Да се запитаме кой МИГ? Мигът на нетърпението, когато Орфей извръща глава, защото се съмнява, че любимата Евридика го следва. Мигът, който преобразява мита във вечен, незабравим, неотстраним в паметта на човечеството и в личната ни памет.
Без трагическото предизвикателство на повторната смърт, без сянката на Евридика, която се завръща отново между сенките на отвъдното, митът за Орфей, с цялата му приключенско-бравурна история преди това, със смайващата му идиличност на „машина за пленителна музика“ и любовно сгласяване с една красива нимфа, би останал незабележим, незабелязан, просто един от многото в историята на смешението между древногръцките богове и хората.
Кой е Орфей, кому принадлежи – в началото на привилегирования си произход. Син е на Аполон, богът на музиката и изкуствата и на Клио, музата на поезията. Съдбата на Орфей е предначертана, успехът му е предопределен, и как иначе, щом Аполон му подарява собствената си лира, жест, символен за бащината любов и закрила. Да не пропуснем и другия не по-маловажен знак на подаръка: лирата е изкована от самия Хермес.
Музиката и песните на Орфей са прелестни, затрогващи, неустоими, повече от ясно е. Какво би могъл да прави един толкова богопомазан творец, освен да очарова? Да се посвети на пътешествие и приключения, да се впусне в опасни и запомнящи се забавления. Да открива провокации, с които да разнообразява доволството си от така устроената му благополучна съдба.
Орфей се отправя в пътешествието с кораба „Арго“ към Колхида, пътешествие, предвождано от Язон, и закриляно от Аполон. Устремът на аргонавтите, около петдесетина мъже, сред тях и известни герои, към златното руно е разтърсван и препятстван от всевъзможни приключения, случват се изпитания на ръба на живота, на ръба на смъртта – не е лесен и обратният път. Но в едно от големите изпитания Орфей с песента си заглушава песента на сирените и така спасява моряците – само Бут пада жертва на изкусителките.
Време е след това невероятно геройство, признание за неподражаемата му музика, Орфей да срещне и любовта. Да открие трепета на различното вдъхновение, отвъд разгулния и авантюристичен мъжки свят.
Появата на Евридика, красива нимфа, чието отражение певецът зърва във водата, разгаря въображението му, разпалва страстта му, разжарява копнежа му по жената и той ще стори и невъзможното, за да привлече вниманието й, да предизвика ответната й любов. Допускаме, че песента му, страстното единение между музика и слово, е най-същностният и магически способ, с който ще спечели сърцето на Евридика.
Любовта тържествува, идилична и споделена, картините на взаимност са пред очите ни, митът назовава преизпълнените мигове на щастие. В историята на смешението между древногръцките богове и хора и това е възможно, но не задълго, не завинаги.
Смъртта на Евридика, пожелала да остане вярна на своя любим, преобръща мита, все още не и докрай с хастара навън. Все още има хоризонт за пленителната музика на Орфей, и с ярка неистовост той ще посвети изкуството си на битката за любовта. Този път любовта е залогът, защото какво по-могъщо вдъхновение от нея? Няма да се побои да слезе с лирата си в подземното царство, да се възправи срещу Харон и Цербер с най-невинната и красива броня, с лирата си, и да победи с музика й тяхната немилостивост, сетне да заплени с думи и звуци Персефона, да „отвоюва“ правото на Евридика на втори живот, за да възвърне любовната им сдвоеност на земята. Осланяйки се само на изкуството си, на преобразяващата му и озаряваща мощ, на пътеводната му всесилност.
Орфей в подземното царство е самата обзетост, самата посветеност – неустрашим и цялостен, сам преобразил се в любовна, съдбоносна песен. Тук сякаш губим от поглед боговете, техните козни, интриги, подкрепа и закрила – в мрака и мъртвината остава да сияе само дарбата. Дарбата, която е едновременно уязвимостта и силата на Орфей.
Сетне митът, с нечутите стъпки на една сянка, ще поеме към своята величествена, запомнена трагика. Възвърнатата любов ще се превърне във възвърната смърт, победата на певеца – в поражение. Вдъхновението в неизгазимо, всеобемащо и безизходно страдание. Отсъствието на Евридика е отсъствие на порив за живот, „машината за пленителна музика“ е строшена в мига на нетърпението. Орфей, смазан от чувството си за вина и безсилие, вече е господар на една-единствена предопределеност: да се превърне в разтерзаващо, нямо отчаяние, в разкъсано от вакханките тяло. И във всевечен мит.
Но възможен ли е митът за Орфей без Евридика? Мигът на нетърпеливото извръщане, което потвърждава смъртта й за втори път и я запраща завинаги в мрака на подземното царство. Чуваме ли нейния глас? Веднъж го чух и написах стихотворението „Евридика“, защото без скръбта на красивата, обречена нимфа и муза на Орфей паметта ни за него и величественото му, безсмъртно изкуство надали би ни разтърсвала така дълбоко и докрай.
ЕВРИДИКА
Не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай.
Аз те следвам,
макар че стръмна е надеждата да имам пак
лице и горски извор, в който да го видя,
луна и длани, по които светлината й се стича,
прохладната прегръдка на тревите,
горещата прегръдка на ръцете ти, не се обръщай.
Не искам да съм вече сянка между сенките,
не искам да съм даже сянката,
вградена в скръбната ти песен.
Не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай.
Вярвай, че те следвам,
щом вярваш в думите и звуците,
с които ме възпя и ме поведе към живота.
Защото съм душа, не чуваш стъпки,
но аз вървя след теб.
Единствено след любовта вървят душите,
макар че стръмна е надеждата.
Денят широко ще отвори своята врата,
ще бликне горски извор, хоризонт ще избуи,
ще засияе птица върху клоните, вървя след теб,
горещата прегръдка на ръцете ти,
прохладната прегръдка на тревите, там е светло,
не се обръщай, вярвай, там си ти и аз ще бъда,
и звуците, и думите, не се обръщай,
не искам да се върна в мъртвата жена –
не се обръщай!
Сбогом, сбогом,
сбогом.
Mirela Ivanova
THE FIGURE OF ORPHEUS – BETWEEN THE MYTH AND THE MOMENT
No matter how many times I reread the myth of Orpheus, it always ends with the singer’s body torn apart. Sometimes I even imagine it, not naturalistically, but as scattered patches of music, wasted words and notes, debris of love on the inaccessible, snowbound peaks of the hope.
I imagine it as an inability to collect the moment, to concentrate and compact into a point which, when pressed or touched, causes no appalling suffering. Let’s ask ourselves which MOMENT? The moment of impatience when Orpheus turns his head because he doubts that the beloved Eurydice is following him. The moment that transforms the myth into eternal, unforgettable, indelible in the memory of humanity and in our personal memory.
Without the tragic challenge of repeated death, without the shadow of Eurydice, which returns again among the shadows of the beyond, the myth of Orpheus, with all its adventure-bravura history before it, with his stunning idyll, of „machine for enchanting music“ and a love reconciliation with a beautiful nymph, he would be invisible, unnoticeable, just one of many in history of interfusion between the ancient Greek gods and people.
Who is Orpheus, to whom does he belong – at the beginning of his privileged origin. He is the son of Apollo, the god of music and the arts, and Cleo, the muse of poetry. Orpheus’ fate is pre-drawn, his success is predetermined, and how else, as Apollo presents him with his own lyre, a gesture symbolic of fatherly love and protection. Let’s not forget the other no less important sign of the gift: the lyre was forged by Hermes himself.
The music and songs of Orpheus are charming, touching, irresistible, it is more than clear. What could such an anointed creator do but fascinate? To devote himself to travel and adventure, to embark on dangerous and memorable pastimes. To found provocations, with which to diversify his satisfaction from his fortunate destiny thus arranged. Orpheus embarks on the trip in the ship “Argo” to Colchis, journey, led by Jason, and protected by Apollo. The impetus of the Argonauts, about fifty men, among them famous heroes, to the golden fleece is shaken and hindered by omnifarious of adventures, trials happen at the edge of the life, on the brink of the death- the reverse path is not easy either. But in one of the great trials Orpheus with his song silences the song of the sirens and thus saves the sailors- only Butes falls prey to the temptresses.
It is time after this incredible heroism, recognition for his inimitable music, that Orpheus also meets love. To discover the thrill of a different inspiration, beyond the rampant and adventurous male world.
The appearance of Eurydice, a beautiful nymph, whose reflection the singer glimpses in the water, ignites his imagination, inflames his passion, inflames his longing for the woman and he will do the impossible to attract her attention, to provoke her love in return. We assume that his song, the passionate union between music and speech, is the most essential and magical means by which he will win Eurydice’s heart.
Love triumphs, idyllic and shared, the pictures of reciprocity are before our eyes, the myth names the overflowing moments of happiness. In the history of the interfusion between the ancient Greek gods and people, this is also possible, but not for long, not forever.
The death of Eurydice, who wished to remain faithful to her lover, overturns the myth, not yet completely with the lining out. There is still a horizon for the captivating music of Orpheus, and with a bright frenzy he will dedicate his art to the battle for love. Този път любовта е залогът, защото какво по-могъщо вдъхновение от нея? He will not be afraid to descend into the underworld, to oppose Charon and Cerberus in the most innocent and beautiful armor, with his lyre, and to conquer with its music their ruthlessness, then to captivate Persephone with words and sounds, to „reclaim“ Eurydice’s right to a second life in order to restore their lovе pairing on the Earth. Relying only on his art, on its transforming and illuminating power, on its guiding omnipotence.
Orpheus in the underworld is the obsession himself, dedication himself – fearless and complete, transformed himself into a love song, fateful song. Here we seem to lose sight of the gods, their tricks, intrigues, support and protection – in the darkness and deadness, only the gift remains to shine. The gift that is both Orpheus’ vulnerability and strength.
Then the myth, with the inaudible steps of a shadow, will take to its majestic, remembered tragedy. Returned love will turn into returned death, the singer’s victory – into defeat. Inspiration in unquenchable, all-encompassing and endless suffering. The absence of Eurydice is the absence of the urge to live, the „machine for captivating music“ is broken in a moment of impatience. Orpheus, crushed by his sense of guilt and powerlessness, is already the master of a single predestination: to become an agonizing, mute despair, a body torn by bacchanals. And in an eternal myth.
But is the myth of Orpheus possible without Eurydice? The moment of eager return that confirms her death a second time and sends her forever into the darkness of the underworld. Do we hear her voice? I heard it once and wrote the poem “Eurydice”, because without the grief of the beautiful, doomed nymph and muse of Orpheus, our memory of him and his majestic, immortal art would not have shaken us so deeply and to the end.
EURIDICE
I don’t want to go back into the dead woman – don’t turn around.
I am following you
although is a steep the hope of having again a face
and a forest spring in which I look around
moon and palms of hands on which its light flows,
the cool embrace of the grasses,
the warm embrace of your arms, don’t turn away.
I don’t want to be a shadow among the shadows anymore
I don’t even want to be the shadow
embedded in your mournful song.
I don’t want to go back into the dead woman – don’t turn around.
Believe, that I follow you
once you believe in the words and the sounds,
with which you sang me and led me to the life.
Because I’m a soul, you don’t hear footsteps
but I I’m coming behind you.
Only after the love the souls come,
though steep is the hope.
The day will open wide its door,
a forest spring will gush forth, a horizon will to bush forth,
will shine a bird on the branches, I follow you,
the warm embrace of your arms,
the cool embrace of the grasses, there is light,
don’t turn around, believe, where are you and I will be,
and the sounds and the words, don’t turn around,
I don’t want to go back into the dead woman –
don’t turn around!
Farewell, farewell,
farewell!
Translated by Gergana Zlatlova
