Петър Краевски е автор на девет книги с поезия, сатира и проза. Лауреат е на литературни и медийни конкурси. Доктор хонорис кауза на в. „Пловдивски университет”. Бил е автор и водещ на радио и телевизионни програми. Негови стихове и проза са включени в няколко антологии за поезия и сатира. В момента е преподавател по английски език, английска и американска литература в ЕГ „Пловдив”. Води авторско предаване „Алтер его“ по Радио Пловдив, което е клон на Българското Национално Радио.
Към теб
Всеки ден,
крачка по крачка,
по ръба на сърцето ти,
което реже като бръснач.
Питаш ме:
„Какво става с теб?“
„Нищо особено“, казвам
и продължавам да си кървя.
Towards You
Every day
step by step
along the edge of your heart
which cuts like a razor.
You ask me:
‘What’s wrong with you?’
‘Nothing special’, I say
and keep on bleeding.
Еnglish version – author
Среща на випуска
Събираме се, за да проверим
кой как се е справил с времето.
От очната ставка се изяснява,
че времето се е разправило с нас.
Следват танци,
въпреки масовата репресия
и тостове
за удължаване на присъдата…
А от време на време откриваме,
че някои са разстреляни поединично.
A Class Reunion
We gather to check
how each of us has dealt with time.
The identification parade makes it clear
that time has dealt with us.
Dances follow
despite the mass repression
and toasts
for the prolongation of the verdict.
Meanwhile we sporadically find out
that some of us have been shot one by one.
Еnglish version – author
Поето повикване
Лутам се
между белия и свободния стих –
от дума на дума
и от кръстовище на кръстовище
като линейка,
която разнася пациент
между препълнени болници.
Често пускам сирените,
газя червените светофари
и се надявам,
че поезията в салона отзад
все още е жива.
Call Taking
I rove
between blank verse and vers libre –
from word to word
and from junction to junction
like an ambulance
carrying a patient
to overcrowded hospitals.
I often switch on the siren,
trample the red traffic lights
and hope
the poetry in the saloon behind
is still alive.
Еnglish version – author
Кланица
Трудно различаваш
скрибуцането на конвейра
от ужасеното писукане вътре.
А и защо ти трябва?
Камиони влизат и излизат.
Под ведрия прозорец
на администрацията –
следи от кървав плисък.
Като свастика върху фасадата.
Slaughterhouse
It is difficult to discern
the screeching of the conveyor
from the horrified squeaking inside.
And why should you do it?
Lorries come in and out.
Under the sunlit window
of the administration –
remains of a bloody splash.
Like a swastika on the facade.
Еnglish version – author
Между мига и мита
Между мита и мига, между безвремието и непрекъсващото тържество на настоящето – образът на Орфей. Певецът, за когото „цялото небе е една звучаща арфа, а музиката се съдържа в кристалите на камъка, в порива на цветята, в песента на птиците и хората…“ Аргонафтът надпял измамния хор на Сирените и просълзил повелителя на мъртвите Хадес. Непризнатият Бог на съкрушената любов, превърнал скръбта към Евридика в еталон за високо изкуство, чийто архетипен спомен танцува в гените ни, отеква с нас и задава хоризонти.
Знаменит е цитатът на Т.С. Елиът, че истинската поезия може да комуникира преди да бъде разбрана. А колко по-вярно е това за великото изкуство на песента! Създадена в миг на вдъхновение, тя очарова, възвисява и отеква във времето с мистични енергийни полета, дори когато е непозната или изгубена в миналото. Така се създава митът. Той пренася напред усещането за досег с божествената красота и поражда в безкрайното пространство на „Сега“ желание за безпрекословно доверие. Като красотата на митичната Елена. Като подвизите на Язон. Като блясъка на Златното руно… Не е ли това „метафоричното раздвижване на въздуха, в което дишат страховете ни? Или тъгите ни? Или възторзите ни? Какъв коварен дар – да те изпълнят до невъзможност с болката на непознат и тя да стане сродница на твоята, да спука в теб спасителните пояси на премълчаното… и после да отплуваш свободно в естеството – като риба…“
Катарзисът. Той се разразява след челен сблъсък с текст, мелодия, картина или от ехото на някогашната възхита, така искрена и чиста, че вече няма нужда от доказателства. Точно днес и сега ние озвучаваме пулсацията на красивото, която е над времето и пространството на конкретния миг, а някои по-резониращи души откликват и щедро обогатяват тази красота, която просто е.
Нека в този конкретен момент да приютим повея на миналото и да му дадем нова енергия – както пишат Цветан Стоянов и Здравко Петров в „Мъдростта на древните митове“: „Заслушайте се в миг и ще доловите тъмната мелодия на тая древна песен:“
„Призовавам те, велика първородна девойка, която блуждаеш в етера и летиш със златни крила, с бучащ глас, семе със зародиш на блажените богове и на хората, славно и достопаметно божество на първоначалната земя, ти, тайнствена и вълшебна тайна, сияеща издънка, която си отстранила първоначалната тъмнина!
О, ти, който се крепиш върху зидовете на света с покровителствените си крила, ти, който разпространяваш светлина, о, боже на нощта, блажен и безсмъртен, бъди благосклонен към нас, присъствувай при тайнствените мистерии и на всеобщите изкупления, които ти принасят жреците!“
Вълнуващо е да бъдеш пресечна точка между мита и мига, докато смирено кръстосваш улиците на Пловдив като пореден победен завоевател, когото този град ще надживее. Да блесне в теб искрата на поетичното и да разговаряш с великите мъртъвци на безвремието: „Дали жестокият Април ще те изтръгне от земята като люляк, Елиът? Ще звънне ли и арфата на Аполоновия син сред шепота на лавровите листи? Ще се смили ли и над всички нас? И в бурените има смисъл – я, чуйте шепота на бучиниша за Сократ, например…“
А когато гравитацията на мига те приземи в реалността, да откриеш сянката на миналото в себе си и да признаеш гласно, без да се обръщаш: „И днес ревнители на красотата крилата ми подрязват и бодлите, изтръгват ноктите на думите ми, и сърцето… Аз съм нелеп Орфей в ръцете на вакханките – възпявам сянката на Евридика докато Тракия
на части
ме поглъща.
Оставям знаци по стени от въздух – прашинки в паметната атмосфера, прорязана от древен слънчев лъч…“
Between evanescence and myth
Between myth and the evanescence of the moment, between timelessness and the incessant celebration of the present – the image of Orpheus. The songster for whom ‘the whole sky is a resonating harp and music is in the crystals of the stone, in the urge of the flowers, in the song of birds and people…’ The argonaut who outsang the deceptive chorus of the Cirens and reduced to tears the lord of the dead Hades. The unrecognised God of devastated love, who turned his grief for Eurydice into an exemplar of high art, whose archetypal memory is dancing in our genes and is echoing with us setting horisons.
‘Genuine poetry can communicate before it is understood’ as the T.C Eliot’s famous qiote says. But how much truer it is about the great art of singing! Created in a moment of inspiration, the song fascinates, exalts and echoes in time with mystical energy fields even when it is unfamiliar or has been lost in the past. This is how myth originates. It carries forward the tangible feeling of divine beauty and evokes a wish for unconditional trust in the infinite space of ‘Now’, just like the mythical beauty of Helen, the feats of Jason, the glitter of the golden fleece… Isn’t this the metaphorical moving of air where our fears, sorrows or exaltation breathe? What a treacherous gift – to fill you to the utmost with the pain of a stranger so it becomes a close relative of yours, to rupture the lifebelts of the silenced words and then to freely swim away like a fish…
Catharsis. It bursts forth after a head-on collision with a text, tune, picture or the echo of a former delight which is so sincere and pure that no evidence is needed any more. Today and right now we sound the pulsation of the beautiful which is beyond the spacetime of the particular moment and some more vibrant souls respond and generously enrich this beauty which siply exists.
Let us at this particular moment harbour the wind of the past and boost it with new energy as Tsvetan Stoyanov and Zdravko Petrov write in ‘The Wisdom of the Ancient Myths’, ‘listen in a moment and you will catch the melody of that ancient song:’
‘I invoke Protogonus, of a double nature, great, wandering through the ether,
Egg-born, rejoicing in thy golden wings,
Having the countenance of a bull, the procreator of the blessed gods and mortal men,
The renowned Light, the far-celebrated Ericepæus,
Ineffable, occult, impetuous, all-glittering strength;
Who scatterest the twilight clouds of darkness from the eyes,
And roamest throughout the world upon the flight of thy wings,
Who bringest forth the pure and brilliant light, wherefore I invoke thee as Phanes,
As Priapus the king, and as dazzling fountain of splendour.
Come, then, blessed being, full of wisdom and generation, come in joy
To thy sacred, ever-varying mystery. Be present with the Priests of thy Orgies.
It is exciting to be an intersction point between the myth and the present while humbly crossing the streets of Plovdiv as another defeated conqueror who will be outlived by this city, to be struck by the poetic spark and talk to the great dead of eternity: ‘Will the cruel April wrench you from the ground, Eliot? Will the harp of Appolo’s son sound among the whispers of the bay leaves? Will it have mercy on us all? Weeds also make sense – listen to the whisper of the hemlock about Socrates for instance…’
Finally, when the gravity of the present moment lands you in reality, you will detect the shadow of the past and admit outloud without turning back: ‘Today those who are jealous of beauty also clip my wings and spines, pull out the nails of my words and my heart… I am a preposterous Orpheus in the hands of the Bacchanals – I berhyme the shadow of Eurydice while Thrace swallows
me
in pieces.
Thus I leave marks on walls of air – specks of dust in the memorable atmosphere cut through by an ancient beam.
