Юрай Куняк (1955) е поет, писател, преводач, инженер-конструктор, алпинист и предприемач. През 1990 год. създава издателство „Скална роза“, което ръководи и до днес. Издал е повече от 20 книги от различни жанрове, но предимно поезия. Автор е на десет поетични книги, определян е главно като поет на пейзажа, а творчеството му интерпретира проблеми на околната среда. Дебютира със стихосбирката Прожектиране върху клепачите (1983), за която получава наградата „Иван Краско“ за най-добър дебют на годината. Стихосбирката му Амонит, която съдържа стихотворения от периода 2008-2016 г., излиза в превод на белоруски, сръбски и македонски, подготвят се преводи и на български, и английски. Най-новата му стихосбирка Какви станахме (2022) е оценена от Словашкия литературен фонд, получава награда и от Клуба на независимите писатели и е включена в краткия списък за националната награда „Златна вълна“. Превежда американска поезия – У. Уитман, Хас. Живее в Централна Словакия и горската местност Кордики.
Отвъд града
Говоря сам на себе си, отговарям
на гласа, който ме заговаря отвътре.
Заедно привикваме към ослепителната
светлина, във всеки момент от живота.
В стихотворението можеш да сложиш всичко.
И дори да добавиш от нещо в повече
за вечните любовници: живот и смърт
крачат отвъд града, хванати ръка за ръка.
Превод от словашки – Димана Иванова
Out Past Town
I’m talking to myself, I answer
a voice that addresses me within.
Together we get used to the dazzle of light,
of every moment of life.
Everything can be put in a poem.
And an extra pinch too
for the eternal lovers: life and death.
Out past town they are walking hand in hand.
Translated by John Minahane
Za mestom
Rozprávam sa sám so sebou, odpovedám
hlasu, ktorý ma oslovuje zvnútra.
Spolu si zvykáme na ostrosť svetla,
každého okamihu života.
Do básne možno vložiť všetko.
A pridať štipku navyše
pre večných milencov: život a smrť
kráčajú za mesto ruka v ruke.
Зъбер
Как се променя пейзажът
на родното ми място.
Дърветата отстъпват и съхнат,
дърварите унищожиха гнездата на лястовичките,
алеите с тополи се превърнаха в редици пънове,
пътищата очертават кръстове след катастрофите,
зъберът се издига нависоко
и мълчи.
Един ден ще се изкашля
с огромно срутване.
Превод от словашки – Димана Иванова
The Cliff
How it’s changing,
the landscape I was born in.
Trees recede and languish,
woodcutters have felled the herons’ nests,
avenues of poplars turned to rows of stumps,
crosses after accidents hem the roads,
the cliff soars up on high
and is silent.
One day it’ll clear its throat
with a gigantic burst.
Translated by John Minahane
Bralo
Ako sa mení krajina,
do ktorej som sa narodil.
Stromy ustupujú a chradnú,
drevorubači zničili hniezda volaviek,
z aleje topoľov sú rady pňov,
cesty lemujú kríže po nehodách,
bralo sa týči do výšky
a mlčí.
Jedného dňa si odkašle
obrovským výlomom.
Годежен полет
Наблюдавам годежния полет на ястребите.
Издигат се до висините, спускат се до низините,
един след друг,
на моменти са отдалечени един от друг,
на моменти приличат на една птица с четири крила.
Кулисите им са небе и планински хребет
със смесената гора. Още не съм видял
толкова тонове светлина и зеленина като тук,
каза холандският художник Ян ван дер Берг.
Зелените тонове играят, небесата са
приятелски тихи, ястребите кръжат.
Не бих придал и дума към всичко това.
Превод от словашки – Димана Иванова
The Wooing Flight
I’m looking at the wooing flight of the hawks.
They soar to the height, fall to the depth,
one after the other,
moments distant each from each, moments
like one bird with four tails.
Their stagedrops are the sky and the mountain ridge
with mixed forest. I’ve never seen
so many tones of light and green as here,
said the Dutch painter Jan van den Berg.
The green tones play, the heavens are
benignly silent, the hawks circle round.
To all of which I will not add a word.
Translated by John Minahane
Zásnubný let
Pozorujem zásnubný let jastrabov.
Vzlietajú do výšky, padajú do hĺbky, jeden za druhým,
chvíľami vzdialené od seba, chvíľami
ako jeden vták so štyrmi krídlami.
Ich kulisy sú obloha a horský hrebeň
so zmiešaným lesom. Ešte som nevidel
toľko tónov svetla a zelene ako tu,
povedal holandský maliar Jan van den Berg.
Zelené tóny hrajú, nebesia sú
priateľsky tiché, jastraby krúžia.
Nepridám k tomu ani slovo.
Да се ръкуваме с Орфей
Бащата на Орфей, Аполон е познат като бог на стрелбата с лък, музиката и танците, истината и пророчествата, лечението и болестите, светлината и поезията. Майка му, музата Калиопа е една от деветте красавици, покровителки на изкуствата и науките, съсредоточени върху закрилата на епическата поезия. С малко абстракция и с помощта на свързани значения бих могъл да си представя, че те са моите родители.
Най-добрият приятел на баща ми беше ловец, с когото ходеха на лов. Той познаваше билките, беше лечителят на цялото семейство. И през целия си живот той преподаваше дескриптивна геометрия в университета, която е проекция на триизмерното пространство върху равнина. За мен това беше олицетворение на поезията. Затова нарекох поетичния си дебют Projection onto Lids.
Мама обичаше литературата. Би дала и последната си стотинка за хубава книга. Тя внимателно следеше произведенията на словашките автори в изданието „Библиотека Хвиездослав”[1] и не пропускаше нито една новина от прочутото издание „Общество на приятелите на красивата книга“, където публикуваха произведения на световната фантастика. Така един от най- поразителните каталози в моето детство се състоеше от красиви книги.
От предишните редове може да се прочете, че синът на родители от гръцката митология и синът на обикновени родители са имали сходни гени в кръвта си. Да търся прилики между Орфей и себе си със сигурност е самонадеяно, в един смисъл нахално, в друг нелепо, но простете ми, ако опитам. Все пак затова пиша това есе, за да му стисна ръката.
В гръцката митология Орфей е най-великият музикант и певец. С пеенето си той е омайвал хората, пленявал и успокоявал животни и птици, успокоявал природата и установявал мир и спокойствие в нея. Говори се, че дори сирените побледнявали от завист пред магическия му глас. В младостта си свирех страстно на китара. И в гимназията, и в университета свирех и пеех на училищни екскурзии пред лагерния огън през нощта, заобиколен от моите съученици, докато един от учителите не каза: стига! По това време почти се разсъмваше.
Освен с изкуството си, Орфей става известен и с любовта си към съпругата си, красивата Евридика. Семейното им щастие обаче не траяло дълго, веднъж Евридика настъпила усойница, докато късала ливадни цветя, а когато Орфей дотичал при нея по вика й, тя вече била мъртва. За щастие, моята скъпа съпруга е все още с мен днес и представлява най-големият дар в живота, който съм получавал. Но имах нещастието да вкуся нещо от горчивината на съдбата на Орфей, преди да я познавам. Ученическата ми любов, също поетеса, загина в автомобилна катастрофа. На нея посветих поетичната композиция „Блуждаещ нерв“.
Докато историята на Орфей продължава с това, че обзет от скръб и отчаяние, тракийският певец се отправил към подземния свят, решен да поиска съпругата си обратно. С магията на музиката си той първо разчувствал и умилостивил лодкаря Харон, който го превел през свещената река Стикс, а след това застанал пред бога на подземния свят Хадес и съпругата му Персефона и пред тях възпял любовта си към Евридика. Страдателната песен на Орфей развълнувала цялото подземно царство. Танатос забравил глада си, Сизиф – своя камък, дори в очите на безмилостните Еринии блестели сълзи. Накрая Персефона също заплакала и когато съпругът й Хадес видял това, той обещал да угоди на Орфей. Но му поставил условие, при което, когато бог Хермес го изведе от подземното царство, Орфей трябва да го последва пръв и не трябва да поглежда назад към Евридика, докато двамата не излязат на белия свят. Орфей приел условието и се овладял през дългото и мъчително пътуване през подземния свят. Но когато остана последната част от пътуването, той не издържал, погледнал назад, за да види, дали Евридика не е припаднала от умора. В този момент Орфей видял нейната заминаваща сянка, която се връщала назад и завинаги.
Цели книги са изписани за пътуването на Орфей до подземното царство, за да спаси любимата си. Тази история, развиваща се в митичната земя на богове и музи, е пресъздадена от много художници, скулптори и музиканти по целия свят, тъй като има само две истински теми: любовта и смъртта. И хората винаги са вярвали, че първото е по-силно от второто.
Орфей се завръща в родната си Тракия, известно време скита по света, участва и в експедицията на аргонавтите, но така и не стига отново до подземното царство. Остава му само болезнената самота. Самотата без Евридика.
Мисля, че е възможно да се ръкуваме с Орфей в неговата самота. Писането изисква самота, много самота. Тя не напразно се нарича творческо уединение. Литературните скептици седят на маси за кафе и обсъждат. Думите им излизат от устата им като някакви леки неща, които се въртят във водовъртежа на река. Поетът обитава своята самота и се усъвършенства в себеразговора.
Животът в чисто физическа форма може да бъде умъртвяващ път за човек, но пеенето (поезията) го издига до духовно поклонение[2], което води до пречистване, пробуждане и усъвършенстване. Пробуждането означава отваряне на възприемчивостта към красотата във всичките й форми – шум, шепот, музика…, проблясък, сянка, светлина…, докосване, бриз, мирис…, във всичко това красотата се появява и стимулира въображението към нещо по-високо. Такава чувствителност е възможна само в самота.
Поетът знае какво е самотата за него. Самотата вдъхновява. Самотата обвързва. Самотата е пълна с вътрешни събития, хищни подводни течения, но и дълбок мир. Самота – убежище, суверенна територия. За поета самотата е трансформатор, при който вдъхновяващите стимули влизат в първичната намотка, а създаденото произведение е резултат от вторичната намотка.
Възхвалявам бездънната, неповторима, индивидуална, силна и плодотворна творческа самота!
Когато пияните вакханки хвърляха камъни по Орфей, тези камъни спираха в полет, докато пееше… Този образ ме плени. Представлява огромна вътрешна сила. Укреплението на самотата.
15 март 2024 г.
Превод – Гергана Златкова
[1] Hviezda (словашки)- Звезда, т.е. „Хвиездослав“- „Звездослав“ (бел. прев.)
[2] Поклонение, в смисъл свещено поклонничество, пилигримство (бел. прев.)
To shake hands with Orpheus
Orpheus’ father Apollo was recognized as the god of archery, music and dance, truth and prophecy, healing and disease, light and poetry. Mother, muse Kalliope, one of the nine beauties, protectors of the arts and sciences, focused on the protection of epic poetry. With a little abstraction and the help of related meanings, I could imagine that they are my parents.
My father had a best friend who was a hunter with whom he used to go hunting. He knew his way around herbs, he was the healer of the whole family. And all his life he lectured descriptive geometry at the university which is the projection of three-dimensional space onto a plane. To me it was the epitome of poetry. That’s why I called my poetic debut Projection onto Lids.
Mom loved literature. She would give her last penny for a good book. She carefully followed the works of Slovak authors in the „Hviezdoslav Library“ edition and also did not miss any news of the famous „Society of Friends of Beautiful Books“ edition, where world fiction was published. Thus, one of the most striking backdrops of my childhood was made up of beautiful books.
It can be read from the previous lines that the son of parents from Greek mythology and the son of ordinary parents had similar genes in their blood. To look for affinities between Orpheus and myself is certainly presumptuous, in one sense insolent, in another ridiculous, but forgive me if I try. After all, that’s why I’m writing this essay, to shake hands with him.
In Greek mythology, Orpheus was the greatest musician and singer. With his singing, he charmed people, captivated and calmed animals and birds, soothed nature and established peace and tranquillity in it. It is said that even the Sirens paled with envy before his magical voice. I used to play the guitar passionately in my youth. In both high school and university, I used to play and to sing on school field trips around the campfire at night, surrounded by my classmates, until one of the teachers said: enough! It was mostly dawn by then.
As well as his art, Orpheus also became famous for his love for his wife, the beautiful Eurydice. However, their marital happiness did not last long, Eurydice once stepped on a viper while plucking meadow flowers, and when Orpheus ran to her at her cry, she was already dead. Fortunately, my dear wife is still with me today and represents the greatest gift of life that I have received. But I could taste something of the bitterness of Orpheus’ fate before I knew her. My student love, also a poet, died in a car accident. I dedicated the poetic composition Wandering Nerve to her.
As the story continues, Orpheus, overwhelmed with grief and despair, sets out into the underworld determined to claim his wife back. With the magic of his music, he first softened the ferryman Charon who took him across the sacred river Styx and then he stood before the god of the underworld Hades and his wife Persephone and sang to them of his love for Eurydice. Orpheus’ anguished song moved the entire underground realm. Thanatos forgot his hunger, Sisyphus his boulder, even in the eyes of the merciless Erinyes, tears glistened. Finally, Persephone also cried, and when her husband Hades saw this, he promised to please Orpheus. However, he gave him a condition under which when the god Hermes will be bringing him out of the underworld, he will follow him first and will not look back at Eurydice until they both come out into the light of the world. Orpheus accepted the condition and controlled himself throughout the long and painful journey through the underworld. But when the last part of the journey was left, he couldn’t stand it, he looked back to see whether Eurydika didn’t collapsed due to fatigue. And in that moment, he already saw her departing shadow, which has been returning back and forever.
Whole books are written about Orpheus’ journey to the underworld to rescue his beloved. This story, taking place in the mythical land of gods and muses, was portrayed by many artists, sculptors, musicians all over the world because there are only two real themes: love and death. And people have always believed that the former is stronger than the latter.
Orpheus returned to his native Thrace, for a while he wandered the world, he also took part in the Argonaut expedition but he never got to the underworld. He was left with only painful loneliness. Solitude without Eurydice.
I think it is possible to shake hands with Orfeus in his solitude. Writing requires solitude, a lot of solitude. It is not for nothing that it is called creative solitude. Literary skeptics sit at coffee tables and discuss. Their words come out of their mouths like some light things swirling around in an eddy of a river. The poet inhabits his solitude and perfects himself in self-talk.
Life in a purely physical form can be a deadening path for a person, but singing (poetry) elevates it to a spiritual pilgrimage that leads to purification, awakening and refinement. Awakening means opening up the receptivity to beauty in all its forms – noise, whisper, music…, flash, shadow, light…, touch, breeze, smell…, in all of this beauty appears and stimulates the imagination something higher. Such sensitivity is possible only in solitude.
The poet knows what solitude is to him. Solitude inspiring. Solitude bonding. Solitude full of internal events, predatory undercurrents, but also deep peace. Solitude – refuge, sovereign territory. For the poet, solitude is a transformer where inspirational stimuli enter the primary winding and the created work appears on the secondary winding.
I praise the bottomless, unique, individual, strong and fruitful creative solitude!
When the drunken Bacchantes threw stones at Orpheus these stones stopped in flight as he sang… This image captivates me. It represents tremendous inner strength. The fortification of solitude.
March 15, 2024
