Юри Талвет (1945) e роден в Пярну (Естония). Завършва университета в Тарту (1972), защитава докторска степен в Ленинградския (Санктпетербургския) университет (1981). От 1992 до 2020 г. е ръководител на програма по световни литератури /сравнително литературознание в университета в Тарту, където основава и изследователски програми по испанистика. Днес той е почетен професор.
През 2016 г. е избран за член на Academia Europaea.
Публикувал е на естонски повече от двадесет книги с поезия и есета. Негови книги са издадени в превод на английски, испански, френски, италиански, руски, румънски, сръбски, японски, каталонски, гръцки и македонски.
На естонски е публикувал монография върху философско-лирическата поезия на Юхан Лиив Juhan Liivi luule (Талин, 2012).
От 1996 г. е главен редактор на Interlitteraria, международно списание за сравнителна литература.
Носител е на естонската годишна литературна награда за есе (1986), наградата за поезия „Юхан Лиив“ (1997), мемориалната награда на името на Ивар Иваск (есе, поезия, 2002), международната почетна награда за литература „Наджи Нааман“ (2020), Estonian National Science Prize for Lifework (2021), награда на името на Джан Крос (за преводи на световна поезия, 2022 г.), Международната награда за поезия „Златен бръшлян“ (Фушун, Китай, 2022 г.), Международна награда за поезия „Ацо Караманов“ (Северна Македония, 2023 г.) и др.
http://talvet.edicypages.com/en ; https://sisu.ut.ee/ewod/t/talvet
Все още може всичко да бъде добре
Така минават дни, седмици, дори десетилетия –
достатъчно дълго, за да се надяваме на облекчение.
Нещастието расте с гладка трева на гърба
и се свива дълбоко в хралупата си.
(Изглежда, че още не си остарял –
зъбите ти са жилави кълнове на млада тръстика!)
Както винаги всичко, за което хората говорят
е мизерната сянка на краля,
която чезне между гробовете, докато си търси легло
(и си мисли, че калта, която се оттича между пръстите на краката, е пътят към рая,
а той всъщност и идея си няма за смъртта).
Вярно е, че в Ада никога не липсват господари, които да изпращат заповеди на другите
за да им кажат, кого да имат за приятел
и за кого да работят!
Писалката на бюрото ми тежи вече сто години.
(Но сърцето ми е хиляди пъти по-тежко!)
Обикновените смъртни случаи са дъждовни капки, които леко навлажняват
прозорците на душата, докато новото слънце не ги изсуши.
Поетите се молят за свободата и за човечеството,
но във високите етажи на Ада не ги чуват;
или само Цербер ги чува
и с тризъбото си ръмжене атакува смутителя.
Превод – Гергана Златкова
ALL MAY YET BE WELL
So days and weeks pass, even decades,
long enough that we hope for relief.
Misfortune grows smooth turf on its back
and withdraws into its deep den.
(And you look no older —
your teeth are strong shoots of young reed!)
As always, all the people know to talk about
is the miserable shadow of the king,
who lost between graves looks for a bed
(and he thinks the mud oozing between his toes is the way to heaven,
and has no concept of death).
True, Hades never lacks lords who send down orders
telling others whom they can consider friends
and for whom they should work!
Already the pen on my desk has been heavy for a hundred years.
(But my heart is a thousand times heavier!)
Simple deaths are raindrops that lightly moisten
the windowpanes of the soul, until the new sun dries them.
Poets pray to liberty, to humanity,
but high in hell no ears hear them;
or only Cerberus hears
and with his three-girned growl attacks the disturber.
Translated by J. Talvet & H. L. Hix
NAD OLID SÜÜTA
Kuidas jätkata selles koridoris, tühjuse poole viivas?
Kerberose paljunäoline kuju tagasiteed valvamas:
üks nägu lõrisemas mu lapseea valguse peale,
teine tuhnimas mu suguvõsa kalmu kurblikus kääpas,
kolmas ja himuraim nuhutamas mu sõprade
ja mu armastuse jälgi.
Ei, ees on vaid tasane tühjus.
Põrgu siin juba algab
ja kannatajad on süüta: need, kes kahtlesid,
tegid õigesti, õpetussõnu pühitsetuid kuulda võtmata;
need kes armastasid, tegid õigesti, paberist sirme käristades
hõõgvel kehade vahelt;
need, kes usaldasid, olid puhtad;
need, kes vaevlesid, kõrgeteks lindudeks tõusid
ja lendasid kaugele, üle igavikkude mere.
Siin põrgus, selles koridoris, kõik kannatajad olid süüta.
Прокълнатите невинни
Как да продължим по коридора, водещ към празнотата?
С многото си глави Цербер наблюдава обратния път назад:
едно лице ръмжи към светлината на моето детство,
друг изкоренява тъжната могила на моя род,
третият и най- похотливият страстно души стъпките
на моите приятели и моята любов.
Не, отпред е само обикновена пустота.
Адът започва точно тук
и прокълнатите са невинни: онези, които се съмняваха,
бяха прави да пренебрегнат свещените заповеди;
онези, които обичаха, бяха прави да късат хартиени екрани
между пламнали тела;
онези, които се довериха, бяха чисти;
онези, които страдаха, станаха реещи се птици
и отлетяха далеч, отвъд морето на вечностите.
В този ад, в този коридор, всички, които пострадаха, бяха невинни.
Превод – Гергана Златкова
THE INNOCENT DAMNED
How continue in this corridor that leads to emptiness?
Cerberus with his many heads watches the way back:
one face snarling at the light of my childhood,
another grubbing through the sad barrow of my lineage,
the third and most lascivious sniffing the footsteps
of my friends and my love.
No, ahead is only a plain emptiness.
Hell begins right here
and the damned are innocent: those who doubted
were right to disregard the sacred commands;
those who loved were right to tear paper screens
from between flaming bodies;
those who trusted were pure;
those who suffered rose to be soaring birds
and flew far, over the sea of eternities.
In this hell, in this corridor, all who suffered were innocent.
Translated by J. Talvet & H. L. Hix
TAEVA TAGANEMINE
Kevad äratab sinililled, kannikesed,
armastajate silmad kohtuvad üha üle kauguste,
üle merede;
metsad vallandavad endisi soojemaid tuuli
suve tulekul;
aga taevas – kui ma iseendasse kaua vaatan –
suletuks jääb.
Kas pole need hoopis põrgu väravad, mis
avanevad ülal?
Kas ei murdu ühtäkki naeratavate inglite tiivad,
kui alt, maa pealt, vaevu-vaevu neid riivama jõuab
kannatuse vinu?
Kas ei heida nad endalt ehmunult headuse edeva rüü,
et närvlikult otsima söösta oma kuratlikke
raudseid turviseid?
Ma vaatan iseendasse kaua.
Siis palvuseks pilgu tõstan.
Kuid sulguvate pilveväravate vahelt
vahib mulle vastu libesilmne saatan.
Напускане на Рая
Пролетта събужда сини лютичета и теменужки,
погледите на влюбените се срещат отвъд разстоянията, отвъд моретата;
горите освобождават горещите ветрове при пристигането на лятото;
но Небесата, които толкова дълго наблюдавах, остават затворени.
Не са ли това вратите на самия ад, които се отварят над нас?
Да не би крилете на ангелите внезапно да се счупят,
когато отдолу, от земята, ветрецът на съвестта ги загризе?
Не захвърлят ли от страх суетната одежда на добродетелта,
търсейки плахо демоничните железни сбруи?
След дълго време на вътрешно търсене
поглеждам нагоре с молитва,
но между затварящите се облачни врати
лъстивите очи на Нечестивия срещат погледа ми.
Превод – Гергана Златкова
HEAVEN'S DEPARTURE
Spring wakens hepaticas and violets,
lovers’ eyes meet over distances, over seas;
woods release warmer winds at summer’s arrival;
but the heavens — that so long I have watched — remain closed.
Are not these the very doors of hell that open above us?
Do not the wings of angels suddenly break
when from below, from earth, the breeze of suffering lightly grazes them?
Do they not from fear discard the vain robe of virtue
and search skittishly for their demonic iron harnesses?
After a long period of inward searching
I look up in prayer,
but from between the clouds’ closing doors
a sleek-eyed satan meets my gaze.
Translated by J. Talvet & H. L. Hix
KÕIK VÕIKS JU OLLA KAUNIS
Nii mööduvad päevad ja nädalad, isegi aastakümned,
küllalt pikad, et ikka veel kergendust loota.
Õnnetus kasvatab endale selga sileda muru ja tõmbub
sügavale salaurgu.
(Paistab, et sina ei olegi vanemaks jäänud –
su hambad on noore pilliroo sitked võrsed!)
Endiselt ei räägi rahvas muust kui kuninga haledast varjust,
kes haudade vahel ekseldes aset otsib
(aga varvaste all varisevat mulda tema taevateeks peab
ega mõtlegi surra).
Küll leidub Hadeses juba saksu, kes alla käske saadavad
ja rahvale teada annavad, keda pidada sõbraks
ja kelle heaks rühmata!)
Sulepea mu laual on ühtviisi raske juba sada aastat.
(Aga minu süda on sellest veel tuhat korda raskem!)
Lihtsad surmad on vihmapiisad, mis veidi märgavad
hinge aknaklaase, kuni uus päike nad kuivatab.
Luuletajad palvetavad vabaduse, inimese poole,
aga üleval põrgus ei ole kõrvu nende sõnu kuulmas;
või kuuleb ainult Kerberos
ja kolmpäisel lõrinal eksitaja kallale tormab.
БИ ЛИ СЕ СПРАВИЛ СВЕТЪТ БЕЗ МИТОВЕ?
Може да звучи парадоксално, но митовете, чийто произход се свързва с древните култури, съвсем не са изчезнали в днешния постмодерен и хипертехнологичен свят. Когато едни митове изчезнат или бъдат забравени, други митове се появяват и ги заместват. Не изглежда вероятно светът да се отърве от митовете – поне докато хората имат своя хабитат на Земята.
Човек може да се запита какво остава в мита за дискусия и откровение, след като едва ли има философ в историята, който да е пренебрегнал напълно света на митовете. Написани са купища книги по темата за митовете на всякакъв език. Всеки народ има свои собствени митове, а има и митове, които са се разпространили повсеместно. Те не са привилегия на слаборазвитите общества, древните култури и аборигенните народи. Градът и модерността също пораждат митове. Писателите водят ежедневни войни срещу митовете, като ги деконструират и изграждат отново. Постмодернизмът претендира за крах на големите разкази и също така приветства увяхването на митовете. Но самият постмодернизъм се превърна в още един голям разказ и създаде свой собствен мит – например вярата, че виртуалният и писмен свят може да замени неписания и реален „невиртуален“ свят.
Дълбоката същност на мита изглежда е в неговата неяснота: той не ни позволява да се освободим от обсебването му, превърнал се е в постоянно предизвикателство за мислещия човек. Разумът би искал да разгадае един мит, но когато решението изглежда близо, се оказва, че митът е погълнал своя декодер. Човек трябва да започне отново. Изследването на мита се е превърнало в своеобразна херменевтика. Всяко ново поколение има задачата да тълкува митовете от самото начало наново, тъй като опитът на старите не би помогнал. Това е така, защото в митовете, които може би заслужават да бъдат написани с главна начална буква – „Митове“, има тайни намеци за това как трябва да прекараме ефимерния си живот и какво би могло да придаде някакъв смисъл на съществуването ни.
В същото време другият аспект на мита – митът като обикновена фантазия или фалш, който обаче може да бъде манипулиран от властовите механизми по такъв начин, че големи маси от хора да му повярват и до смъртта си да не се откажат да се подчинят на заклинанието му. Те са спомогнали за генерирането на чудовищни престъпления срещу човечеството. Такива са били в близкото минало големите идеологически митове като комунизма и фашизма. Ленин твърди, че религията е опиум за народите. По този начин религията изглежда има общ източник с мита, само защото и двете произлизат от съзнанието, основано на вероизповедание.
Човек би могъл да си помисли, че след като митовете са унищожени с помощта на разума и боговете са обявени за несъществуващи, раят на земята ще се превърне в реалност. И все пак изглежда, че е обратното: изчезването на митовете и боговете не би било нищо повече от черна дупка, перспектива за смъртта на хората. Раят без богове не съществува.
По-вероятно е на хората да им е отредено завинаги да се лутат между мита и историята. По чудодеен и зашеметяващ начин Мигел де Сервантес го е отразил в своя „тотален роман“ Дон Кихот, в който Дон Кихот край Санчо Панса във всеки момент едновременно е в мита и до всеки исторически читател на книгата на Сервантес.
Всъщност рационалността не свива мита. Напротив, разумът и митът се допълват, и двата имат своя дял във възприемането и преживяването на действителността. В битката срещу мита разумът може да се превърне в мъдрост. Докато разумът не се държи настрана от мрака на митовете, той е лишен от добри избори и решения. В полумрака на „другия“ се ражда въображаем партньор в диалога за човека на разума. Митовете са сред дълбоките обсесии за съвременните културолози и мислители.
Никак не е лесно да се напусне „собствения“ дом, областта на „аз“-а. Изисква се много смелост. Ксенофобията е често срещана черта в германските средновековни епоси. Въпреки Просвещението и зараждащите се демократични процеси на Запад, митичната омраза към „другия“ се разпростира през германския нацизъм и неговите масови престъпления, както и сталинските масови чистки и терор до наши дни, в които евреи и филистери все още водят свирепа война в Близкия изток, а руският диктатор мечтае да възроди върховенството на руския деспотичен империализъм в Източна Европа (а може би и в целия свят).
Сега ще се опитам да разгледам присъствието на мита за Орфей в моята собствена поетична дейност. Тъй като в продължение на половин век (1974-2020 г.) основното ми поле на дейност в университета в Тарту беше четенето на лекции по история на западната литература, то със сигурност е оставило следи в собствената ми оригинална поезия. Макар че основната ми област беше „християнската“ – от Средновековието през Ренесанса, Барока и Класицизма, а аз се специализирах в испанския барок, някои (косвено отнесени) мотиви от древногръцката и римската литература и философия могат да се забележат в стиховете ми още от втората ми книга с оригинална естонска поезия Ambur ja karje (Стрелецът и плачът, Талин, 1986). Основната дилема и раздвоението на любовта между небесното и земното се появяват в стихотворението „В средата на живота“ (Elu keskel), което използва като интертекстуален мотив и завършва със стих, заимстван от антологичната поема на Х. Р. Хименес „Intelijencia“: „¡Intelijencia, dame el nombre exacto de las cosas!“ (Интелигентност, дай ми точното име на нещата!). Самият мотив за „средата на живота“ е автобиографична алюзия за възрастта на Данте Алигиери и първия ред на неговата Комедия: „Nel mezzo del cammin di nostra vita“. След като има Данте Алигиери, неизбежно се въвежда мотивът за „слизането на влюбения в Ада (Inferno)“, който е централен в мита за Орфей. Има и едно стихотворение със заглавие „Sündimine“ (Раждане), написано непосредствено след раждането на собствения ни син, през 1983 г., когато самият аз бях на 36 години. То съдържа препратка към Софокъл и неговия Едип цар. Стихотворението „Фауст“ от същата книга, което представя Фауст (Гьоте и „азът“ на стихотворението, като търсач на истината и светлината) в падение, докато и учени, и проститутки му се подиграват в смешен хор.
Това описание ни доближава до мита за Орфей. Сред ранните ми преводни книги с поезия вероятно най-важната беше избрана стихосбирка (Valik luulet, Талин, 1987 г.) на великия испанец Франсиско де Кеведо (1580-1645), един от любимите ми поети, само заради екзистенциално-философските му акценти. Единственото стихотворение на Кеведо в моя естонски превод, в което пряко се споменава Орфей, обаче се различава съществено. То е шеговито и бурлескно. Заглавието му е Hastío del casado al tercer día (Скуката на мъжа на третия ден след брака) и описва скуката и тежестта на брачния живот. Последните редове на този сонет са: Mujer que dura un mes, se vuelve plaga;/ aun con los diablos fue dichoso Orfeo,/ pues perdió la mujer que tuvo en paga / (В моя буквален превод на български език: „Омъжената съпруга, която издържа един месец, се превръща в чума;/ дори с дяволите Орфей е имал късмет,/ защото е изгубил жена си, наградата за своя труд.“)
Моите собствени три ранни стихотворения, в които образът на Ада и Небето представлява ядро (със заглавия в английски превод „All May Yet Be Well“, „The Innocent Damned“, „Heaven’s Departure“ – от същата ранна естонска книга, 1986 г.), съставляват трагично-лиричен цикъл, косвено вдъхновен от оригиналния древногръцко-тракийски мит за Орфей, който е частно-интимен, със силен символ на чувствено-сексуалната еротична любов, водеща до падение и смърт. Но в моите стихотворения социално-идеологическият фон има много по-голяма роля. Той е повлиян от екзистенциално-лиричните стихотворения на Кеведо. Любовта в едно деспотично общество никога не може да бъде свободна. Докато свободата е потисната, и любовта, която е търсене на Бога (като въплъщение на Истината), остава силно отчуждена от самата себе си.
Тарту, февруари 2025
Превод – Антон Баев
WOULD THE WORLD MANAGE WITHOUT MYTHS?
It may sound paradoxical, but myths whose origin has been linked with ancient cultures have not at all disappeared in the present-day postmodern and hyper-technological world. When some myths disappear or are forgotten, other myths emerge and replace them. It does not seem to be likely that the world could get rid of myths – at least as long as humans have their habitat on the Earth.
One may ask what is left in myth for discussion and revelation, when there is hardly any philosopher in history that has ignored the world of myths altogether. Heaps of books on the topic of myths have been written in whatever language. Every nation has its own myths and there are myths that have spread universally. They are not a privilege of underdeveloped societies, ancient cultures and aboriginal peoples. Town and modernity likewise beget myths. Writers wage daily wars against myths, deconstructing them and building them up again. Postmodernism has claimed a collapse of grand narratives and has also hailed withering of myths. Yet postmodernism itself has become one more grand narrative and has fashioned its self-myth – for instance, a creed that a virtual and written world could replace the unwritten and real „non-virtual“ world.
The deep essence of myth seems to be its obscurity: it does not let us free from its obsession, it has become a constant challenge for a thinking human person. Reason would like to solve a myth, but when a solution seems to be near, it appears that the myth has absorbed its decoder. One has to start once again. Research of myths has been turned into a kind of hermeneutics. Every new generation has the task to interpret myths from the very beginning anew, as the experience of the old would not help. It is because in the myths that perhaps deserve to be written with a capital initial letter, Myths, there are secret allusions to how we should spend our ephemeral life and what could provide some sense to our existence.
At the same time, the other aspect of myth – myth as a mere fantasy or falsity that, however, can be manipulated by power mechanisms in such a way that big masses of people believe it and until their death do not give up submission to its spell. They have helped to generate monstrous crimes against humanity. Such have been in the recent past grand ideological myths, such as communism and fascism. Lenin claimed that religion was opium for humanity. Thus, religion seems to have a common source with myth, just because both have their origin in conscience based on a creed.
One could think that once myths have been destroyed by means of reason and gods have been declared inexistent, paradise on the earth would be turned into reality. Yet it seems to be vice versa: disappearance of myths and gods would be nothing more than a black void, a prospect of humans᾽ death. Paradise without gods does not exist.
It is more likely that humans have been fated to forever wander between myth and history. In the miraculous and stunning way, Miguel de Cervantes has reflected it in his „total novel“ Don Quijote, in which Don Quixote end Sancho Panza at any moment simultaneously are in the myth and by the side of any historic reader of Cervantes’ book.
In fact, rationality does not contract myth. Rather, reason and myth are complementary, both have their share in perceiving and experiencing reality. In a battle against myths, reason can become wisdom. Until reason keeps it apart from the darkness of myths, it is devoid of good choices and decisions. In the twilight of the „other“ an imagined dialogue partner for the man of reason is born. Myths are among the deep obsessions for the present-day cultural scholars and thinkers.
It is by no means simple to leave one’s „own“ home, the domain of one’s „self“. It requires a lot of courage. Xenophobia was a common feature in the Germanic medieval epics. Despite Enlightenment and incipient democratic processes in the West, the mythical hatred of the „other“ has extended through the German Nazism and its mass crimes as well as Stalinist massive purges and terror to our days in which Jews and Philistines are still in a ferocious war in the Middle East and the Russian dictator dreams of reviving the supremacy of Russian despotic imperialism in Eastern Europe (and maybe the whole world).
Now I will try to look at the presence of the Orpheus-myth in my own poetic activity. As during half a century (1974–2020) my main field of activity at Tartu university was lecturing on Western literary history, it surely has left its footprints in my own original poetry. Though my principal area was „Christian“ – from the Middle Ages through the Renaissance, Baroque and Classicism and I specialized in Spanish Baroque, some (indirectly referred) motives of Ancient Greek and Roman literature and philosophy could be noticed in my poems since my second book of original Estonian poetry, Ambur ja karje (The Archer and the Cry, Tallinn, 1986). The main dilemma and bifurcation of love between the heavenly and the earthly appear in the poem „In the Middle of Life“ (Elu keskel) which uses as an intertextual motto and ends in a line borrowed from J. R. Jiménez’ s anthological poem „Intelijencia“: „¡Intelijencia, dame el nombre exacto de las cosas!“ (Intelligence, give me the precise name of things!). The motif of „the middle of life“ itself is an autobiographical allusion to Dante Alighieri’s age and the first line of his Commedia: „Nel mezzo del cammin di nostra vita“. Once there is Dante Alighieri, it is inevitable that the motif of the „descent of a lover to Hell (Inferno)“, centric in the Orpheus-myth, is introduced. There is also a poem, with the title „Sündimine“ (Birth), written just after the birth of our own son, in 1983, when I was myself 36 years old. It contains a reference to Sophokles and his Oedipus the King. The poem „Faust“, of the same book, that imagines Faust (Goethe, and the „I“ of the poem, as a searcher of truth and light) in a fall, as both scientists and prostitutes mock at him in a laughing choir.
This background-description brings us fairly near to the Orpheus-myth. Among my early translated books of poetry, probably the most important was a selection of poems (Valik luulet, Tallinn, 1987) by the great Spaniard Francisco de Quevedo (1580–1645), one of my favourite poets, just because of his existential-philosophic accents. However, the only poem of Quevedo in my Estonian translation with a direct mention of Orpheus is substantially different. It is joking and burlesque. Its title is Hastío del casado al tercer día (Boredom of a man in the third day after his marriage), and it decribes the boredom and burden of married life. The final lines of this sonnet are: Mujer que dura un mes, se vuelve plaga;/ aun con los diablos fue dichoso Orfeo,/ pues perdió la mujer que tuvo en paga /.(In my literal English translation: „A married wife enduring a month turns into plague;/ even with devils Orpheus was lucky,/ because he lost his wife, the prize for his toil.“)
My own three early poems in which the image of Hell and Heavens forms a nucleus (with titles in English translation „All May Yet Be Well“, „The Innocent Damned“, „Heaven’s Departure“ – from the same early Estonian book, 1986) comprise a tragical-lyrical cycle, indirectly inspired by the original ancient Greek-Thracian Orpheus-myth, which is private-intimate, with a strong symbol of sensual-sexual erotic love leading to fall and death. Yet in my poems the social-ideological background has a far greater role. It has been influenced by Quevedo’s existential-lyrical poems. Love in a despotic society can never be free. Until freedom is suppressed, also love that is a search of God (as incarnation of Truth) remains strongly alienated from its very self.
Tartu, February 2025
