Холи Карапеткова
Холи Карапеткова
Песен на изгнаниците
Тук никога не е имало градина,
само напускане:
мили и мили
от стъпки в прахта.
В началото –
разбитото слънце, вятърът…
и нищо не остава – само сенките ни,
пресяващи прахта зад нас.
Когато се обърнахме
не станахме стълбове от сол.
Когато се обърнахме,
нямаше нищо, което да изгорим,
нямаше към какво да се върнем,
макар че кой да ни вини, че се обръщаме
само с дългите дни пред нас,
езиците ни се спъват в пръстта.
Казаха ни, че не сме оттук.
Обвиниха ни,
че сме напуснали градината,
която я нямаше, нито ще бъде.
Къде можехме да отидем – ние,
които идвахме от нищото
и затова нямаше къде
да се завърнем?
Превод – Гергана Златкова
Song of the Exiles
There never was a garden,
only a leaving:
miles and miles
of footprints in the dirt.
In the beginning—
the shattered sun, the wind,
and nothing left but our shadows
sifting through the dust behind us.
When we turned
we did not turn to salt.
When we turned
there was nothing behind us to burn,
nothing to return to,
though who could blame us for turning
with only the long days ahead,
tongues tripping in the dirt.
They said we didn’t belong.
They blamed us
for leaving the garden
which never was or would be.
Where could we go,
we who had come from nowhere
and hence could not
return?
В търсене на кит
Живеех там, където китове живеят –
край южния край на остров,
точно отвъд брега на полуострова.
Плавах с лодки далеч по водата,
взирах се с часове в залеза,
в разкъсващите се пред мен вълни –
нежни като набраздено поле
или достатъчно големи да обърнат рибарска лодка
и никога не видях кит, нито поне
въргаляне на глава в кръг, нито бликане
на струя солена вода във въздуха.
Очите ми следяха всяко бяло петънце
в течението, всяка черна пролука
във вълничката – винаги само игра на сянката,
голямата риба е твърде близо до слънчевата светлина.
Кит, провиква се някой
от другата страна на кораба –
но докато стигна до кърмата,
беше изчезнал.
Ще кажеш, че не знам
какво търся,
въпреки че съм изгледала стотици филми
и прочела всяка книга с това име,
все още не мога да забележа какво плува до мен,
под мен, толкова близо, че бих могла да го нарека
познато.
Превод – Гергана Златкова
Spotting the Whale
I have lived where whales live—
off the southern tip of an island,
just beyond the shore of a peninsula.
I have taken boats far on the water,
stared hours into the sunset,
waves rippling out before me
gentle as a furrowed field
or large enough to knock a fishing boat under
and never have I seen a whale, not one
round roll of a head, not a single
spout blowing saltwater into the air.
My eyes follow every white patch
in the current, every black break
in a ripple — always just a trick of shadow,
a large fish too close to sunlight.
Whale, someone shouts
from the other side of the ship—
but by the time I reach the stern
it has disappeared.
You’ll say I don’t know
what I’m looking for
though I have watched a hundred films
read every book with the name
still unable to spot what swims beside me,
beneath me, so close I could call it
familiar.
Битие
Като всяка майка, аз живеех за децата си. Кост от костите ми, дадох им тялото си за къща, а къщата си за дом. Бях плодовита. Множах се. Нищо никога не беше мое и аз нарекох тази жертва преданост. Думите, с които се обръщах към тях, станаха техни имена. Някои растяха, а други не. Някои бяха ядосани, а други не. Някои убиваха, някои пасяха стадата, някои строяха лодки, за да избягат от потопа. Някои строиха кули до небето. Някои станаха стълбове от сол. Храних ги с пот на челото си. Някои се нуждаеха от повече, отколкото можех да им дам, въпреки че запазих само тръни и бодили за себе си. Бог беше глас в небето, без пламтящ храст. Бог беше дъжд от сяра, змия, виеща се в пепелта. Ако имах свободен момент, може би щях да се наведа да чуя какво казва.
Превод – Гергана Златкова
Genesis
Like any mother I lived for my children. Bone of my bones, gave them my body as house, gave them my house as home. I was fruitful, I multiplied. Nothing was ever my own and I called this sacrifice, devotion. What I called them became their names. Some grew and some did not. Some were angry and some were not. Some murdered, some tended the flocks, some built boats to escape the flood. Some built towers into the sky. Some became pillars of salt. I fed them by the sweat of my brow. Some needed more than I could give them, though I saved only thorns and thistles for myself. God was a voice in the sky with no tree to burn. God was a shower of sulfur, a snake winding through the dirt. If I had a moment to spare, I might have bent to hear what he was saying.
Жената, която искаше дете
За кратко време ходех по земята като жена, вдишвах аромата на гардении и бензин, правех любов с мъж. Живеехме в малка къща с тясно стълбище, водещо нагоре в нищото; вторият етаж никога не беше построен. Храних го с пресен чесън и магданоз от нашата градина, миризмата се издигаше до върха на стълбището, където правихме любов, коленете и гръдните ни кошове се блъскаха в тавана. Но гърлото ми пресъхна, краката ми заседнаха в праха.
През нощта, докато той спеше, слизах до блатото, където птиците се събираха, за да се гмуркат за риба, водата овлажняваше пресъхналите ми устни, нежното люлеене успокояваше болките в краката, ръцете ми. Моля те, казах на бялата рибарка, която носеше шестте си малки излюпени парченца рибешки вътрешности, ти, майко, която имаш толкова много деца, помогни на мен, майка, която няма нито едно.
На следващата сутрин се събудих, повръщайки пера. След няколко месеца коремът ми беше кръгъл и пълен като на риба и усетих как пърхат в гръдния ми кош. Слязох до бреговете на блатото, разтворих крака и тя излезе, чиста кралска рибарка, белите ѝ пера бяха оцветени с кръв. Беше гладна и нямах какво да ѝ дам; не искаше да пие млякото ми.
Нахлух във водата, за да намеря птицата майка от другата страна на блатото. „Не мога да ти помогна – каза тя – имам свои деца, които да храня.“ Затова се превърнах в риба. Дъщеря ми се гмурна, сграбчи ме в човката си и ме глътна цялата.
Сега живея в нейното леко тяло. Прекарваме дните си на силните ветрове, блъскайки се само в небето. Сега аз я храня.
Превод – Гергана Златкова
The Woman Who Wanted a Child
For a short time I walked the earth as a woman, breathed in the scent of gardenias and gasoline, made love to a man. We lived in a small house with a narrow staircase leading upwards into nothing; the second floor was never built. I fed him fresh garlic and parsley from our garden, the smell rising to the top of the staircase where we made love, knees and ribcages bumping against the ceiling. But my throat grew dry, my feet stuck in the dust.
At night, while he slept, I walked down to the marsh where the birds gathered to dive for fish, the water wetting my waterless lips, the gentle rocking soothing the aches in my feet, my arms. Please, I said to the white tern bringing her six little hatchlings bits of fish guts, you a mother who has so many children, help me a mother who has none.
The next morning, I woke up vomiting feathers. In a few months, my belly was round and full as a blowfish and I felt the flutter against my ribcage. I walked down to the banks of the marsh, spread my legs, and out she came, a pure royal tern, her white feathers beaded with blood. She was hungry and I had nothing to give her; she would not take my milk. I waded out to find the mother bird on the other side of the marsh. I cannot help you, she said, I have my own children to feed. So I turned into a fish. My daughter dove, grasped me in her beak, and swallowed me whole.
Now, I live within her light body. We spend our days upon the high winds, bumping only against the sky. Now, I feed her.
За контакти
- бул. „Княгиня Мария Луиза“ 31, 4000 Център, Пловдив
- abaev@plovdiv-online.com
